— И го намерих.
Поклатих глава и продължих:
— Започва да става лошо за младия Чарлз. Вие двамата с Елън доста добре си поговорихте за боледуването на старата дама. Симптомите типични ли са за отравяне с арсен?
Поаро си потърка носа.
— Трудно е да се каже. Имала е стомашни болки, повръщала е.
— Ето! Това е!
— Хм, не съм много сигурен.
— На каква отрова ви прилича?
— Eh bien, приятелю, не прилича толкова на отрова, колкото на заболяване на черния дроб, което причинява смърт.
— О, Поаро — извиках аз. — Не е възможно да е било естествена смърт! Сигурно е убийство!
— Oh, la, la, ние с вас май си разменихме местата!
Той рязко спря и влезе в една аптека. След дълго обсъждане на стомашните му проблеми, Поаро си купи малка кутийка с бонбончета за добро храносмилане. Когато му опаковаха покупката и той се канеше да напусне аптеката, вниманието му бе привлечено от красивата кутийка на капсулите за черен дроб на доктор Лъфбъро.
— Да, сър, много добро лекарство — обясни му аптекарят, мъж на средна възраст, на когото явно му се приказваше. — Много са ефикасни.
— Спомням си, че мис Аръндел ги пиеше. Мис Емили Аръндел.
— Наистина, сър. Мис Аръндел от Литългрийн Хаус. Фина възрастна дама, от старата школа. Обслужвал съм я.
— Вземаше ли много лекарства, които се отпускат без рецепта?
— Не, сър. Не толкова, колкото други стари дами, които познавам. Мис Лосън, компаньонката ѝ, тази, която наследи всичките ѝ пари…
Поаро кимна и аптекарят продължи:
— Тя беше от онези, които вземат много и различни неща. Хапчета, бонбонки, таблетки против лошо храносмилане, разни сиропи за стомаха, за кръвта. Много ѝ беше забавно сред шишенцата — усмихна се той печално. — Де да имаше повече като нея. В днешно време хората не обичат да вземат толкова лекарства, колкото преди. Все пак продаваме доста козметични препарати и с тях компенсираме загубите.
— Мис Аръндел редовно ли купуваше капсулите за черен дроб на доктор Лъфбъро?
— Да, мисля, че започна да ги купува три месеца преди смъртта си.
— Нейният роднина, доктор Таниос, дойде тук един ден, за да му приготвите някаква смес, нали?
— Да, разбира се, джентълменът от Гърция, който се ожени за племенницата на мис Аръндел. Да, беше много интересна смес. Не ми беше позната.
Мъжът го каза така, като че ли ставаше дума за рядък ботанически вид.
— Хубаво е, когато човек научи нещо ново, сър. Спомням си, че беше много интересна комбинация от лекарства. Разбира се, джентълменът е лекар. Много симпатичен, с приятни обноски.
— Съпругата му купува ли нещо от вас?
— Чакайте да си помисля. Не, не си спомням. О, да, веднъж дойде за приспивателно, струва ми се, че беше хлорал. Рецептата беше за двойна доза. Винаги ни е трудно със сънотворните. Виждате ли, повечето лекари не ги предписват в големи количества.
— От кого беше рецептата?
— Струва ми се от съпруга ѝ. О, разбира се, всичко беше съвсем наред, но, знаете ли, в днешно време трябва да се внимава. Може би не сте запознат с този факт, но ако един лекар направи грешка в някоя рецепта и ние я изпълним добросъвестно, а впоследствие се случи нещо лошо, обвиняват нас, а не лекаря.
— Изглежда доста несправедливо!
— Признавам, че е неприятно. Е, аз не мога да се оплача. Да чукна на дърво, но досега не съм имал неприятности — и той силно почука с кокалчетата на пръстите си по гишето.
Поаро реши да си купи една опаковка от капсулите за черен дроб на доктор Лъфбъро.
— Благодаря, сър. От коя опаковка? С 25, 50 или 100 капсули?
— Предполагам, че ще е по-добре да взема от големите, но все пак…
— Вземете с 50 капсули, сър. От нея купуваше мис Аръндел. Осем шилинга и шест пенса.
Поаро се съгласи, плати и си получи лекарството.
После излязохме от аптеката.
— Значи мисис Таниос е купувала приспивателно! — възкликнах аз, когато се озовахме на улицата. — Една свръхдоза от него би убила всеки, нали?
— Много лесно.
— Мислите ли, че старата мис Аръндел…
Спомних си думите на мис Лосън: „Смея да кажа, че тя би убила всеки, ако той ѝ нареди.“
— Хлоралът е наркотично и сънотворно вещество — поклати глава Поаро. — Използва се за облекчаване на болките и като приспивателно. Към него се привиква.
— Мислите ли, че мисис Таниос е привикнала към него?
— Не, не мисля — отвърна той озадачено. — Но е любопитно. Сещам се за едно обяснение. Но то би означавало… — Поаро спря и си погледна часовника. — Хайде, елате да видим дали ще открием медицинската сестра Каръдърс, която се е грижила за мис Аръндел по време на последното ѝ боледуване.
Сестра Каръдърс се оказа разумна жена на средна възраст.