— Наистина ли знаете, Поаро? — попитах аз с любопитство.
— Не твърдя, че зная, защото нямам доказателства. Следователно засега не мога да ви кажа нищо повече. Но съм сигурен, приятелю, че го открих чрез разсъжденията си.
— Е — засмях се аз, — дано той не ви изпревари! Би било трагедия!
Поаро сякаш се стъписа. Не прие думите ми на шега и промърмори:
— Прав сте. Би следвало да внимавам, много да внимавам.
— Трябва да носите ризница подкачих го аз. — И да си наемете дегустатор, за да не ви отровят. Всъщност нужна ви е непрекъсната въоръжена охрана, която да ви пази.
— Мерси, Хейстингс, но ще разчитам на собствените си способности.
После написа бележка на мис Лосън, в която я уведоми, че ще я посети в Литългрийн Хаус в единайсет часа.
Закусихме и се разходихме по площада. Беше около десет и петнайсет. Утрото бе горещо и тихо.
Бях се загледал във витрината на един антикварен магазин, на която бяха подредени няколко красиви стола в стил Хепълуайт, когато някой силно и много болезнено ме ръгна в ребрата. Чух остър и пронизителен глас да казва: „Здравейте!“
Извърнах се рязко и се озовах лице в лице с мис Пибоди. В ръката си държеше голям чадър с остър връх (инструмента, с който ме атакува).
Очевидно съвсем не я беше грижа за болката, която ми причини, защото възкликна с доволен глас:
— Ха! Сигурна бях, че сте вие. Рядко бъркам.
— Ъъъ… Добро утро. С какво мога да ви бъда полезен? — попитах студено аз.
— Можете да ми кажете докъде стигна с книгата си вашият приятел? Тази за живота на генерал Аръндел.
— Още не е започнал да я пише — отговорих аз. Мис Пибоди замълча за момент, а после доволно се разсмя и се разтресе като желе.
— Не мисля, че някога ще започне да я пише — отбеляза тя, когато смехът ѝ утихна.
— Значи сте разбрали нашата малка измама? — усмихнах се аз.
— За каква ме мислите, за глупачка ли? — попита мис Пибоди. — Бързо се досетих какво цели вашият хитър приятел. Искаше да ме накара да говоря. Е, аз нямах нищо против. Обичам да говоря. Трудно е в днешно време да намериш някой да те изслуша. През онзи следобед доста се забавлявах. И за какво става дума, а? — стрелна ме лукаво с очи тя. — За какво?
Докато се колебаех как точно да ѝ отговоря, се появи Поаро. Той ѝ се поклони много почтително.
— Добро утро, мадмоазел. Очарован съм да ви видя.
— Добро утро — отвърна мис Пибоди. — Кой сте тази сутрин, Пароти или Поаро, а?
— Много бързо успяхте да ме разкриете — усмихна се Поаро.
— Нямаше какво толкова да разкривам. Не са много хората като вас, нали? Не зная дали това е хубаво или лошо. Трудно ми е да преценя.
— Мадмоазел, предпочитам да бъда единствен.
— Е, вие си знаете — отбеляза сухо мис Пибоди. — Мистър Поаро, в онзи следобед аз ви разказах всички клюки, които искахте да чуете. Сега е мой ред да задавам въпроси. Какво става? А? Какво става?
— Не ме ли питате нещо, на което вече знаете отговора?
— Едва ли — погледна го съсредоточено тя. — Завещанието ли поражда някакви съмнения? Или е нещо друго? Май се каните да изровите Емили, а?
Поаро не ѝ отговори.
Мис Пибоди поклати бавно и замислено глава, сякаш бе получила отговор на въпросите си.
— Често се питам — продължи тя някак несвързано, — как ли би се чувствал човек… Когато четях вестници, понякога се чудех дали ще се случи някой от Маркет Бейзинг да бъде изровен… Не съм и помислила, че може да бъде Емили Аръндел… — тя рязко вдигна очи към Поаро. В погледа ѝ се четеше въпрос. — Знаете ли, не би ѝ харесало. Предполагам, че сте мислили за това?
— Да, мислил съм.
— Сигурно е така, вие не сте глупак. А и не смятам, че сте прекалено нахален.
— Благодаря ви, мадмоазел — поклони ѝ се Поаро.
— Повечето хора не биха си го помислили, като ви гледат мустаците. Защо имате такива мустаци? Харесват ли ви?
Напуши ме смях и се обърнах, за да не ме види Поаро.
— За съжаление в Англия култът към мустаците се пренебрегва — каза Поаро и скришом поглади с ръка косматата украса на лицето си.
— О! Разбирам. Странно — продължи мис Пибоди. — Познавах една жена, която имаше гуша и се гордееше с нея. Не е за вярване, но е истина. Е, казвам само, че е истински късмет, ако човек е доволен от това, с което Господ го е дарил. Обикновено е обратно — тя поклати глава и въздъхна. — Никога не съм предполагала, че тук може да стане убийство. — Тя отново погледна въпросително към Поаро. — Кой от тях го е направил?
— Трябва ли да ви го съобщя на висок глас тук, на улицата?
— Отговорът ви вероятно означава, че не знаете. Или пък знаете? Е, лоша кръв… Лоша кръв. Бих искала да разбера дали онази Варли е отровила мъжа си или не. Важно е.