— Вярвате ли в наследствеността?
— Мисля, че е бил Таниос — рязко отвърна тя. — Чужденец. За жалост невинаги излиза така, както си мисли човек… Е, аз ще тръгвам. Виждам, че не възнамерявате да ми кажете нещо… За кого работите, между другото?
— Работя за мъртвата, мадмоазел — съобщи важно Поаро.
Със съжаление трябва да отбележа, че мис Пибоди силно се изсмя, като чу думите му. Обаче бързо се овладя и обясни:
— Извинете ме. Прозвучахте ми точно като Изабел Трип. Каква ужасна жена! Но мисля, че Джулия е още по-лоша. Толкова е вдетинена. Никога не съм разбирала жените, които се обличат като млади момичета. Е, довиждане. Видяхте ли се с доктор Грейнджър?
— Мадмоазел, имам да уреждам сметки с вас. Вие сте издали тайната ми.
Мис Пибоди се изсмя гърлено.
— Мъжете са наивни! Той така се беше вързал на лъжите, които сте му наприказвали. Как се ядоса, когато му обясних. Излетя вбесен. Тръгна да ви търси.
— Намери ме снощи.
— О! Как бих искала да съм там.
— И аз бих искал, мадмоазел — каза галантно Поаро.
Мис Пибоди се разсмя и се накани да си тръгва. Погледна през рамо към мен.
— Довиждане, млади човече. Не купувайте тези столове. Фалшиви са — и тя се отдалечи, хихикайки.
— Много умна възрастна жена — отбеляза Поаро.
— Въпреки че не се възхити на мустаците ви?
— Вкусът е едно, а умът друго — отвърна ми студено Поаро.
Влязохме в магазина, за да го разгледаме, и прекарахме вътре двайсет приятни минути. Излязохме, без да си купим нищо, и тръгнахме към Литългрийн Хаус.
Отвори ни Елън и ни поведе към гостната. Лицето ѝ бе по-зачервено от обикновено. По стълбите се чуха стъпки и в стаята влезе мис Лосън. Беше задъхана и изглеждаше разтревожена. Косата ѝ беше прибрана с копринена кърпа.
— Надявам се, че ще ме извините за вида, мосю Поаро. Разчиствах някои от шкафовете. Пълни са с толкова неща. Боя се, че възрастните хора са склонни да пазят какво ли не. И бедната мис Аръндел не правеше изключение. Косата ми се напраши. Знаете ли, странни вещи събират хората. Можете ли да си представите, намерих две дузини несесерчета с игли, две дузини.
— Искате да кажете, че мис Аръндел си е купила две дузини несесерчета с игли?
— Да, прибрала ги е и ги е забравила. Разбира се, иглите вече са ръждясали. Колко жалко! Подаряваше ги на прислугата за Коледа.
— Значи е забравяла, така ли?
— О, да. Особено, когато прибереше нещо. Знаете ли, подобно на кучето с кокала. Забута го някъде и го забрави. Често ѝ казвах: „Само да не го забутате както кучето кокала.“
Тя се засмя, после изведнъж започна да киха и извади от джоба си малка носна кърпа.
— О, Господи! — възкликна през сълзи тя. — Толкова е неприлично да се смея тук.
— Много сте чувствителна — отбеляза Поаро. — Много дълбоко преживявате нещата.
— И майка ми твърдеше същото, мосю Поаро. „Всичко си слагаш на сърцето, Мини“ — ми казваше тя. Прекалената чувствителност, мосю Поаро, е голям недостатък. Особено когато човек трябва сам да си изкарва прехраната.
— Да, наистина, но това вече е минало. Сега сама сте си господарка. Можете да се забавлявате, да пътувате. Няма да имате абсолютно никакви тревоги или притеснения.
— Струва ми се, че сте прав — отговори колебливо мис Лосън.
— Разбира се, че е така. След като ми казахте, че мис Аръндел е забравяла, ми стана ясно защо писмото ѝ до мен се е забавило толкова дълго.
Той обясни при какви обстоятелства е било намерено писмото. На бузите на мис Лосън се появиха червени петна и тя рязко заяви:
— Елън трябваше да ми каже! Да изпрати писмото, без да ми спомене нито една дума. Каква наглост! Трябваше първо да се посъветва с мен. Такава наглост! Да не ме уведоми. Срамота!
— О, уважаема госпожо, сигурен съм, че е направено с добри намерения.
— Е, аз пък смятам, че е много странно. Много странно. Слугите понякога вършат подобни неща. Елън е трябвало да си спомни, че сега аз съм господарката на дома — и тя важно се изпъчи.
— Елън е била много привързана към господарката си, нали? — попита Поаро.
— О, съгласна съм, че няма смисъл да се вдига шум, след като вече се е случило. Но все пак мисля, че Елън не е трябвало да върши нещо, без първо да попита — червенината на бузите ѝ стана още по-силна.
Поаро помълча малко, а после отбеляза:
— Пожелахте да се срещнем днес. С какво мога да ви бъда полезен?
Гневът на мис Лосън изчезна така бързо, както се бе появил. Отново доби разтревожен вид и заговори объркано:
— Ами, знаете ли, чудех се… Да ви кажа право, мосю Поаро, пристигнах тук вчера и, разбира се, Елън ми съобщи, че сте идвали и се зачудих… Ами, не ми споменахте, че ще идвате… Стори ми се странно, защото не виждам…