— Видяхте нея? Кого видяхте?
— В огледалото на тоалетката. Знаете ли, много е удобно. Винаги оставям, вратата на стаята си леко открехната, за да чуя мис Аръндел, ако ме повика, а и да мога да я видя, ако тръгне да слиза по стълбите. В коридора постоянно свети лампа. Ето защо я видях. Беше клекнала на стъпалото. Тереза, искам да кажа. Бе на третото стъпало, надвесена над нещо. Точно си помислих: „Колко странно, дали не ѝ е зле“, когато тя се изправи и си тръгна. Предположих, че се е подхлъзнала. Или пък навярно се беше навела, за да вдигне нещо. Но оттогава не съм се сещала за тази случка.
— Почукването, което ви е разбудило, може да е било от забиването на пирона — промърмори Поаро.
— Да, предполагам. Но, мосю Поаро, колко ужасно, колко ужасно! Винаги съм смятала, че Тереза е малко буйна, но да направи подобно нещо…
— Сигурна ли сте, че е била Тереза?
— Боже мой, да.
— Не е ли могла да бъде например мисис Таниос или някоя от прислужничките?
— О, не. Беше Тереза. — Мис Лосън поклати глава и измърмори няколко пъти: — О, Боже! О, Боже!
Поаро се бе втренчил в нея, но изражението му не издаваше какви мисли се въртят в главата му.
— Ще разрешите ли — подхвана ненадейно той — да проведем един експеримент? Нека да се качим горе и да се опитаме да възстановим сцената.
— Да я възстановим? О, наистина… Не зная… Искам да кажа, че не виждам…
— Аз ще ви покажа — прекъсна властно съмненията ѝ Поаро.
Малко притеснена, мис Лосън се заизкачва по стълбите.
— Надявам се, че стаята ми е разтребена. Има толкова неща да се правят… — продължи несвързано тя.
Стаята наистина беше затрупана с най-различни вещи очевидно в резултат от разчистването на шкафовете. С присъщата си обърканост мис Лосън все пак успя да посочи къде точно се е намирала и Поаро можа сам да се увери, че част от стълбището се вижда в огледалото на тоалетката.
— А сега, мадмоазел — предложи той, — ще бъдете ли така добра да излезете на стълбите и да повторите движенията, които сте видели.
Като продължи да си мърмори: „О, Боже!“, мис Лосън излезе от стаята. Поаро я наблюдаваше отвътре.
Когато сценката приключи, той излезе в коридора и попита коя лампа свети през нощта.
— Ето тази тук. Точно пред спалнята на мис Аръндел.
Поаро се пресегна, отвъртя крушката и я разгледа.
— Виждам, че е четирийсет вата. Не е много силна.
— Не, само колкото в коридора да не е тъмно.
Поаро се върна към стълбището.
— Ще ме извините, мадмоазел, но при тази слаба крушка и начина, по който пада сянката, едва ли сте могли да видите достатъчно ясно. Напълно ли сте сигурна, че е била мис Тереза Аръндел, а не някаква женска фигура, облечена в халат?
Мис Лосън се възмути.
— Не, мосю Поаро. Напълно съм сигурна! Мисля, че достатъчно добре познавам Тереза. Беше облечена в тъмния си халат и носеше голямата блестяща брошка с инициалите ѝ. Видях всичко съвсем ясно.
— Значи няма съмнение. Видели сте инициалите.
— Да, Т. А. Добре познавам тази брошка. Тереза често си я слага. О, да, мога да се закълна, че беше Тереза. И ще го направя, ако потрябва!
Последните ѝ думи прозвучаха твърдо и решително, което бе доста необичайно за нея.
Поаро я погледна. В очите му отново се появи нещо, което беше трудно за разгадаване. Сякаш правеше последните си преценки преди наближаващия край.
— Ще се закълнете, така ли? — попита той.
— Ако… ако… е необходимо. Но предполагам… Ще бъде ли необходимо?
Поаро отново я погледна преценяващо.
— Ще зависи от резултата след ексхумацията — отвърна той.
— Екс… ексхумация?
Поаро протегна ръка, за да задържи мис Лосън, която от вълнение щеше да се изтърколи надолу с главата по стълбите.
— Вероятно ще се наложи ексхумация.
— О! Колко неприятно. Сигурна съм, че роднините ѝ остро ще възразят срещу подобна идея. Много остро!
— Може би ще го направят.
— Убедена съм, че няма да позволят!
— Но ако има заповед на Министерството на вътрешните работи?
— Но, мосю Поаро, защо? Искам да кажа, че няма…
— Няма какво?
— Че няма нищо нередно.
— Мислите ли?
— Да, да. Не може да има! Ако вземем предвид, че докторът и сестрата…
— Не се разстройвате — опита се да я успокои Поаро.