— Излезе след закуска.
— Без да ви съобщи къде отива?
— Не каза и дума. Съвсем нетипично за нея.
— А децата?
— Взе ги със себе си.
— Ясно.
Таниос стана.
— Много ви благодаря, мосю Поаро. Едва ли е нужно да ви повтарям, че ако ви разкаже някакви небивалици за преследване и заплахи от моя страна, не би следвало да им обръщате внимание. За съжаление тези фантазии са типични за заболяването ѝ.
— Много неприятно — отвърна Поаро.
— Така е. Въпреки че тези прояви на болестта са добре познати в медицинската практика, не може да не се почувстваш засегнат, когато скъпият ти човек се обърне срещу теб и любовта му се превърне в омраза.
— Дълбоко ви съчувствам — и Поаро се ръкува с госта си за довиждане.
— Между другото… — той задържа Таниос на вратата.
— Да?
— Предписвали ли сте някога хлорал на съпругата си?
Таниос се стъписа.
— Аз… Не… Или може би преди време. Но скоро не съм. Струва ми се, че напоследък не понася приспивателните.
— Аха! Защото вече не ви се доверява, предполагам?
— Мосю Поаро!
Таниос пристъпи гневно към него.
— Сигурно се дължи на заболяването — меко обясни Поаро.
— Да, да, разбира се.
— Вероятно се отнася много подозрително към всичко, което ѝ давате да яде или пие. Може би смята, че искате да я отровите?
— Боже мой, мосю Поаро, напълно сте прав. Сигурно сте имали подобни случаи?
— Естествено е за човек от моята професия от време на време да се сблъсква с такива неща. Но да не ви задържам. Може би тя ви чака в хотела.
— Надявам се. Много съм разтревожен — и той бързо излезе.
Поаро се втурна към телефона. Прелисти телефонния указател, откри номера и го съобщи на телефонистката, за да го свърже.
— Ало… ало… хотел „Дърам“ ли е? Бихте ли проверили дали мисис Таниос е там? Какво? ТАНИОС. Да, така е. Моля? Моля? О, разбирам. — Той затвори телефона и каза: — Мисис Таниос е напуснала хотела рано тази сутрин. Върнала се е в единайсет. Изчакала е в таксито да ѝ свалят багажа и е заминала отново.
— Дали Таниос знае, че си е взела багажа?
— Мисля, че още не знае.
— Къде ли е отишла?
— Трудно е да се каже.
— Мислите ли, че ще се върне в хотела?
— Възможно е. Не зная.
— Вероятно ще му пише — предположих аз.
— Вероятно.
— Какво можем да направим?
— За момента нищо — поклати глава Поаро. Изглеждаше разтревожен и притеснен. — Ще хапна набързо, а после ще посетим Тереза Аръндел.
— Вярвате ли, че тя е била на стълбите?
— Не зная. Обаче в едно съм сигурен — мис Лосън не е могла да види лицето ѝ. Забелязала е само женска фигура в тъмен халат.
— И брошката.
— Скъпи приятелю, една брошка не е част от тялото на човека. Той може да се раздели с нея. Да я загуби, или да му я поискат назаем, или дори да му я откраднат.
— С други думи, не искате да повярвате, че Тереза Аръндел е виновна.
— Бих желал да чуя какво ще ми каже по този въпрос.
— Ами ако мисис Таниос се върне?
— Ще се погрижа този път да не я изпуснем.
Джордж внесе един омлет.
— Джордж, ако дамата се върне, помолете я да ме почака. Ако дойде доктор Таниос, докато тя е вътре, в никакъв случай не го пускайте да влезе. Ако ви попита дали съпругата му е тук, отговорете, че я няма. Разбрахте ли?
— Напълно, сър.
Поаро се нахвърли на омлета.
— Работата се заплита — измърмори той. — Трябва да бъдем много внимателни. Иначе убиецът ще се прояви отново.
— Но тогава ще го хванете.
— Възможно е, но предпочитам да запазя живота на невинен човек, вместо да накажа виновния. Трябва да сме много предпазливи.
Двайсет и четвърта глава
Тереза отрича
Когато пристигнахме в дома ѝ, Тереза Аръндел се готвеше да излиза.
Изглеждаше изключително привлекателна. Една малка шапчица, по последна мода, беше килната закачливо на една страна. Стана ми забавно при мисълта, че вчера Бела Таниос носеше евтина имитация на подобна шапка, и то, както спомена Джордж, поставена по неподходящ начин. Спомних си как я буташе все по-назад и по-назад по несресаната си коса.
— Мога ли да ви отнема само една-две минути, мадмоазел — започна учтиво Поаро. — Или това ще ви забави твърде много?
— О, няма значение — засмя се Тереза. — Винаги закъснявам с около четирийсет и пет минути, така че нищо не пречи да стане и час.
Тя ни поведе към гостната. За моя изненада от един стол до прозореца се изправи доктор Доналдсън.
— Вече си се срещал с мосю Поаро, нали, Рекс?
— Запознахме се в Маркет Бейзинг — отговори сковано Доналдсън.
— Разбрах, че сте се представили като биограф на моя дядо, пияницата — продължи Тереза. — Рекс, скъпи, ще ни оставиш ли?