— Съжалявам, Тереза, но ми се струва, че ще е разумно да присъствам на разговора.
Последва кратък дуел с погледи. Очите на Тереза заповядваха, а очите на Доналдсън останаха непроницаеми. Тя показа, че е ядосана.
— Добре тогава, стой тук, щом искаш, по дяволите!
Доктор Доналдсън остана невъзмутим.
Седна отново на стола до прозореца и сложи книгата, която държеше, на облегалката му. Забелязах, че чете за хипофизата.
Тереза седна на любимата си табуретка и погледна нетърпеливо Поаро.
— Е, срещнахте ли се с Първис? Какво стана?
— Има възможности, мадмоазел — отговори спокойно Поаро.
Тя го погледна замислено. После хвърли бегъл поглед към доктора. Стори ми се, че бе знак, с който предупреждаваше Поаро.
— Мисля, че би било добре — продължи Поаро, — да ви докладвам по-късно, когато имам по-конкретни планове.
За секунда по лицето на Тереза пробягна усмивка.
— Връщам се от Маркет Бейзинг. Там поговорих с мис Лосън. Кажете ми, мадмоазел, през нощта на 13 април (нощта след Великден) бяхте ли на стълбите, след като всички си легнаха?
— Скъпи Еркюл Поаро, какъв необикновен въпрос. И защо е трябвало да го правя?
— Въпросът, мадмоазел, не е защо е трябвало, а дали сте го направили?
— Не си спомням. Струва ми се доста необичайно.
— Разбирате ли, мадмоазел, мис Лосън каза, че сте го направили.
— Има ли значение? — повдигна красивите си рамене Тереза.
— Има огромно значение.
Тя се втренчи в него. Поаро също я загледа, но дружелюбно.
— Смахната жена! — отсече Тереза.
— Пардон?
— Напълно е смахната! — продължи тя. — Не мислиш ли така, Рекс?
— Извинете ме, мосю Поаро — покашля се той, — но не виждам какво целите с този въпрос?
— Много е просто — разпери ръце Поаро. — Някой е забил пирон на подходящо място в горния край на стълбите. Пиронът е бил боядисан с кафява боя, за да не се забелязва върху перваза.
— Това някаква нова магия ли е? — попита Тереза.
— Не, мадмоазел, много по-просто е. На следващата вечер, във вторник, някой е опънал напряко на стълбите въженце, като го е вързал за пирона и перилата. Когато мис Аръндел е излязла от стаята си, се е спънала в него и се е изтърколила надолу по стълбите.
Тереза рязко си пое въздух.
— Но казаха, че причината за падането ѝ е била топката на Боб!
— Пардон, не е била тя.
Последва кратка пауза, нарушена от доктор Доналдсън, който спокойно и отчетливо попита:
— Извинете ме, но какви доказателства имате, за да подкрепите твърдението си?
— Доказателствата са: пиронът, думите в писмото на мис Аръндел и видяното от мис Лосън.
— Тя твърди, че аз съм го направила, нали? — обърна се към него Тереза.
Поаро не ѝ отговори, само леко кимна с глава.
— Е, тя лъже! Аз нямам нищо общо с това!
— По друга причина ли коленичихте на стълбите?
— Изобщо не съм коленичила!
— Внимавайте, мадмоазел.
— Не съм била там! През нито една от вечерите, които прекарах в къщата, не съм излизала от стаята си, след като вече си бях легнала.
— Мис Лосън ви е познала.
— Вероятно е видяла Бела Таниос или някоя от слугините.
— Твърди, че сте били вие.
— Проклета лъжкиня!
— Познала е халата ви и брошката.
— Брошката? Каква брошка?
— Брошката с инициалите ви.
— О, зная за коя говорите. Каква лъжкиня е тази жена!
— Значи продължавате да отричате, че е видяла вас?
— Да. Ако вярвате на мен, а не на нея…
— Май лъжете по-добре от нея, а?
— Може би е така — съгласи се кротко Тереза. — Но в този случай казвам истината. Не съм подготвяла глупави капани, нито пък съм коленичила, за да си кажа молитвите, нито съм намирала злато или сребро. Нищо не съм правила на тези стълби.
— Имате ли такава брошка?
— Сигурно. Искате ли да я видите?
— Моля, мадмоазел.
Тереза стана и излезе от стаята. Настъпи неловко мълчание. Доктор Доналдсън гледаше изучаващо Поаро. Така си представям, че би разглеждал анатомичен орган.
Тереза се върна и каза:
— Ето я.
Тя подхвърли бижуто на Поаро. Беше доста голяма и ефектна брошка от неръждаема стомана или с хромово покритие с буквите Т. А. в средата. Трябва да призная, че бе достатъчно голяма и лъскава, така че мис Лосън наистина е могла да я види ясно в огледалото.
— Вече не си я слагам. Омръзна ми — заяви Тереза. — Лондон беше наводнен с такива брошки. Всяко слугинче ги носи.
— Но когато сте я купили, е била скъпа?
— О, да. В началото бяха много модерни.
— Кога беше това?
— Миналата Коледа, струва ми се. Да, тогава.
— Давали ли сте я на някого?
— Не.
— Взехте ли я със себе си в Литългрийн Хаус?