— Сега погледнете как брошката с вашите инициали изглежда на мен.
Обърнах се и неразбиращо се втренчих в него. После осъзнах какво има предвид.
— Какъв глупак съм! Разбира се! На брошката има Х. А., а не А. Х.
Поаро ми се усмихна, върна ми сакото и си облече своето.
— Точно така. Вече разбрахте какво ми се стори не наред в разказа на мис Лосън. Тя твърдеше, че ясно е видяла инициалите на Тереза върху брошката, която е носила. Но ги е видяла в огледалото. Така че, ако въобще е видяла инициали, те са били обърнати.
— Е, може би е така, но тя сигурно се е сетила, че са обърнати — възразих аз.
— Mon cher, не го ли забелязахте едва сега? Пред огледалото възкликнахте ли: „Ха! Поаро, нещо бъркате. Инициалите са Х. А., а не А. Х.“ Не, не го направихте. А все пак, бих отбелязал, че вие сте доста по-интелигентен от мис Лосън. Само не ми казвайте, че една объркана жена, събудила се току-що и все още сънена, може да разбере, че А. Т. всъщност е Т. А. Не, това съвсем не отговаря на интелекта на мис Лосън.
— Тя беше убедена, че е била Тереза — припомних му аз.
— Доближавате се до истината, приятелю. Спомнете си, когато ѝ намекнах, че в действителност не е могла да види лицето на този, който е бил на стълбите, тя какво направи?
— Веднага се сети за брошката на Тереза и забрави простия факт, че я е видяла в огледалото, което прави твърдението невярно.
Телефонът остро иззвъня. Поаро се спусна към него.
— Да? Да… естествено. Да, съвсем удобно е. Мисля, че следобед. Да, в два часа става — той затвори телефона и се върна усмихнат при мен.
— Доктор Доналдсън настоява да поговорим. Ще дойде тук утре следобед в два. Напредваме, mon ami, напредваме.
Двайсет и шеста глава
Мисис Таниос отказва да говори
Когато пристигнах на другата сутрин след закуска, открих Поаро да седи на писалището.
Той махна с ръка за поздрав, но продължи работата си. Не след дълго събра изписаните листове, сложи ги в един плик и внимателно го запечата.
— Е, стари приятелю, как сте? — попитах го закачливо аз. — Описвате подробностите за случая, за да са съхранени на безопасно място, в случай че през деня някой ви свети маслото?
— Знаете ли, Хейстингс, не сте твърде далеч от истината.
Изглеждаше сериозен.
— Да не би нашият убиец да е станал опасен?
— Един убиец е винаги опасен — отбеляза важно Поаро. — Странно е, че този факт често се пренебрегва.
— Някакви новини?
— Доктор Таниос се обади.
— Все още ли не е открил жена си?
— Не.
— Значи всичко е наред.
— Съмнявам се.
— Хайде, Поаро, не мислите, че ѝ се е случило нещо лошо, нали?
Поаро замислено поклати глава.
— Признавам — измърмори той, — че бих искал да зная къде е.
— Е, ще се появи — успокоих го аз.
— Винаги ме впечатлявате с жизнерадостния си оптимизъм, Хейстингс.
— За Бога, Поаро, нали не смятате, че ще я открием на парчета в някоя кофа за боклук?
— Намирам, че тревогата на доктор Таниос е някак прекалена — изрече бавно той. — Но нищо повече. Първото нещо, което трябва да направим, е да си поговорим с мис Лосън.
— Възнамерявате ли да разкриете грешката ѝ с брошката?
— Разбира се, че не. Ще запазя този факт в тайна, докато назрее моментът.
— В такъв случай за какво ще си говорите с нея?
— Mon ami, скоро ще разберете.
— Предполагам, че отново ще пуснете в ход някоя от лъжите си?
— Понякога наистина ме обиждате, Хейстингс. Човек би помислил, че ми е забавно да лъжа.
— Струва ми се, че е така. Дори съм сигурен.
— Вярно е, че в някои случаи се възхищавам от собствената си находчивост — чистосърдечно си призна Поаро.
Не можах да се сдържа и се разсмях високо. Поаро ме погледна укорително. Поехме към жилището на мис Лосън.
Въведоха ни в същата претрупана с мебели дневна и мис Лосън нахълта при нас. Държеше се дори по-объркано от обикновено.
— О, Боже! Мосю Поаро, добро утро. Толкова много работа. Боя се, че е малко разхвърляно. Всичко е с краката нагоре тази сутрин. Откакто дойде Бела…
— Какво казахте? Бела?
— Да, Бела Таниос. Тя пристигна преди час и половина, с децата. Напълно е изтощена, бедната! Наистина не зная какво да правя. Виждате ли, напуснала е мъжа си.
— Напуснала го е?
— Така казва. Разбира се, не се съмнявам, че постъпката ѝ е съвсем оправдана. Горката.
— И се е доверила на вас?
— Ами, не е съвсем така. В действителност не сподели нищо. Само повтаряше, че го е напуснала и че нищо няма да я накара да се върне отново при него.
— Взела е много сериозно решение.