— Разбира се! Всъщност, ако беше англичанин, бих я посъветвала… Но той не е… А тя изглежда толкова странно, бедната, толкова… ъъъ… уплашена. Какво ли ѝ е направил? Мисля, че понякога турците са много жестоки.
— Доктор Таниос е грък.
— Да, разбира се, то е същото… искам да кажа, че тях ги изклаха турците… или май бяха арменците? Но така или иначе, не ми се мисли за това. Не смятам, че тя трябва да се връща при него, а вие, мосю Поаро? Имам предвид, че тя не желае… Дори не иска той да разбере тя къде е.
— Толкова ли е лошо?
— Да, виждате ли, става дума за децата. Тя ужасно се страхува той да не ги отведе обратно в Смирна. Бедната душа, наистина е в ужасно положение. Няма пари, няма никакви пари. Не знае къде да отиде, нито какво да направи. Иска да се опита да си изкарва сама хляба, но, знаете ли, мосю Поаро, не е толкова лесно, колкото изглежда. Зная го. Тя не може нищо да върши.
— Кога е напуснала съпруга си?
— Вчера. Прекарала е нощта в малък хотел до Падингтън. Дойде при мен, защото не е имало къде другаде да отиде, бедната.
— А вие ще ѝ помогнете ли? Много благородно от ваша страна.
— Ами, виждате ли, мосю Поаро, наистина чувствам, че е мой дълг. Но, разбира се, толкова е трудно. Апартаментът ми е малък, няма място и още какво ли не.
— Можете да я изпратите в Литългрийн Хаус.
— Предполагам, че бих могла, но виждате ли, съпругът ѝ ще се сети. Засега съм запазила стаи в хотел „Уелингтън“ на Куинс Роуд. Ще отседне там под името мисис Питърс.
— Разбирам — кимна Поаро и замълча. След минута продължи: — Бих искал да се видя с мисис Таниос. Виждате ли, търсила ме е в апартамента ми, но аз отсъствах.
— О, така ли? Не ми спомена. Да я повикам ли?
— Бъдете така добра, моля ви.
Мис Лосън бързо излезе от стаята. Чухме гласа ѝ.
— Бела… Бела… скъпа, ще дойдеш ли да се срещнеш с мосю Поаро?
Не чухме отговора на мисис Таниос, но след една-две минути тя влезе в стаята.
Бях шокиран от външния ѝ вид. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове, а бузите ѝ бяха съвсем бледи, но най-вече ме впечатли ужасът, който излъчваше. Трепваше от най-дребното нещо и сякаш постоянно се ослушваше.
Поаро я поздрави много любезно. Пристъпи напред и се ръкува с нея. После ѝ поднесе стол и ѝ подаде възглавница. Отнасяше се с пребледнялата, уплашена жена като с кралица.
— А сега, мадам, да си поговорим. Разбрах, че вчера сте ме търсили?
Тя кимна.
— Много съжалявам, че не бях вкъщи.
— Да… да… Жалко, че ви нямаше.
— Дойдохте, за да ми съобщите нещо?
— Да… Исках…
— Eh bien, ето ме, на ваше разположение съм.
Мисис Таниос не отговори. Седеше съвсем неподвижно, като въртеше непрекъснато един пръстен на пръста си.
— Е, мадам?
Бавно и неохотно тя поклати глава.
— Не — каза тя, — не смея.
— Не смеете, мадам?
— Не. Аз… Ако той разбере… Той… О! Ще ми се случи нещо!
— Хайде, хайде, мадам… Абсурдно е.
— Не е абсурдно… съвсем не е абсурдно. Вие не го познавате…
— Съпруга си ли имате предвид, мадам?
— Да, разбира се.
Поаро помълча минута-две, после продължи:
— Съпругът ви дойде при мен вчера, мадам.
По лицето ѝ премина сянка на тревога.
— О, не! Не сте му казали… но, разбира се, че не сте. Не бихте могли. Не сте знаели къде съм. Намекна ли ви… намекна ли ви, че съм луда!
— Той обясни, че сте… много нервна — отговори внимателно Поаро.
Тя поклати невярващо глава.
— Не, уверявал ви е, че съм луда… или че полудявам. Иска да ме затвори, така че да не мога да споделя с никого.
— Какво да споделите?
Но тя отново поклати глава. Нервно стискаше ръце.
— Боя се… — измърмори тя.
— Но, мадам, ако ми кажете, вие ще сте в безопасност. Тайната няма вече да е само ваша! Така автоматически ще бъдете защитена.
Но тя не отговори. Продължи да върти пръстена си.
— Сама разбирате — продължи внимателно Поаро.
— Откъде да зная… — изпъшка тя. — О, Боже! Ужасно е! Той е толкова порядъчен на вид! И е лекар! Хората ще повярват на него, а не на мен. Зная, че е така. Никой няма да ми повярва. Как биха могли?
— Няма ли поне да ми дадете възможност?
Тя го стрелна тревожно с очи.
— Откъде да съм сигурна? Може да сте на негова страна.
— Не съм на ничия страна, мадам. Винаги съм на страната на истината!
— Не зная — заяви отчаяно мисис Таниос. — О, не зная. — После заговори, а думите ѝ набираха скорост и се настигаха една друга. — От години е ужасно. Непрекъснато се случваха разни неща. Не можех нищо да кажа или да направя. Заради децата. Като безкраен кошмар. А сега и това… Но няма да се върна при него. Няма да му позволя да вземе децата! Ще отида някъде, където не може да ме открие. Мини Лосън ще ми помогне. Беше толкова добра, страшно добра. Никой не е бил така мил с мен. — Тя замълча, хвърли бърз поглед към Поаро и попита: — Какво ви разправи за мен? Че имам халюцинации?