— Осъзнавате ли, че тя е силно привързана към вас и стремежът ѝ към повече пари е продиктуван главно от желанието ѝ да задоволи научните ви амбиции?
— Разбира се, че го осъзнавам. Вече ви казах, че не съм глупак. Но нямам никакво намерение да ѝ позволя да се забърка в каквато и да било съмнителна афера заради мен. В много отношения тя все още е дете. Аз мога сам да се погрижа за бъдещата си кариера. Не твърдя, че една значителна сума пари не би била от значение. С удоволствие бих я приел. Но тя би ми спестила единствено време и усилия.
— Значи напълно вярвате в собствените си способности?
— Може би ви звучи самонадеяно, но е така — отвърна надменно Доналдсън.
— Да продължим. Признавам, че спечелих доверието на мис Тереза чрез измама. Оставих я да си помисли, че аз… нека се изразя така… за пари съм готов да бъда нечестен в границите на разумното. Никак не ѝ беше трудно да го повярва.
— Тя е убедена, че за пари човек е готов на всичко — обясни младият лекар с делови тон, с който се изричат очевидни истини.
— Да. Изглежда така смята. Брат ѝ също.
— Вероятно Чарлз би направил всичко за пари!
— Виждам, че не храните никакви илюзии за бъдещия си роднина.
— Не. Дори го намирам за доста интересен обект за изследване. Струва ми се, че той страда от невроза, но да не се отклоняваме. Да се върнем към темата ни. Запитах се защо действате по този начин и открих, че отговорът е само един. Явно подозирате, че Тереза или Чарлз имат пръст в смъртта на мис Аръндел. Не, моля, не ми противоречете! Струва ми се, че споменахте за ексхумацията, единствено за да видите как ще реагира Тереза. Всъщност направили ли сте нужните постъпки в Министерството на вътрешните работи, за да получите разрешение за ексхумация?
— Ще бъда честен с вас. Още не съм.
— Така си и помислих — кимна Доналдсън. — Допускали сте възможността да се окаже, че мис Аръндел е починала от естествена смърт, предполагам?
— Да, допуснах, че може да прилича на естествена.
— Но вие сте категоричен, че не е така?
— Да, категоричен съм. Ако имате случай, да кажем, на туберкулоза, която изглежда като туберкулоза, има всички симптоми на туберкулозата и кръвните проби я потвърждават… eh bien, ще си помислите, че наистина става дума за туберкулоза, нали?
— Така ли го виждате? Тогава всъщност какво още чакате?
— Чакам последното доказателство.
Телефонът иззвъня. Поаро ми направи знак и аз вдигнах слушалката. Разпознах гласа.
— Капитан Хейстингс? Обажда се мисис Таниос. Ще предадете ли на мосю Поаро, че е съвсем прав? Ако ме посети утре в десет часа, ще му дам онова, което иска.
— В десет сутринта?
— Да.
— Добре, ще му предам.
Поаро ме погледна въпросително и аз му кимнах.
Той се извърна към Доналдсън. Поведението му се промени. Оживи се и стана по-уверен.
— За да бъда съвсем ясен — заяви той, — диагнозата, която поставих на настоящия случай, е убийство. Приличаше на убийство, имаше всичките симптоми на убийство, всъщност е било убийство! Няма никакво съмнение.
— Тогава за какво все пак се колебаете? Защото аз усещам, че имате някакво колебание…
— Колебанието ми бе свързано с личността на убиеца. Но то вече не съществува!
— Наистина ли? Вие знаете кой е той?
— Ще кажа само, че утре ще имам конкретно доказателство.
Доктор Доналдсън малко иронично повдигна вежди.
— Утре! Понякога утрешният ден се оказва твърде далече, мосю Поаро.
— Точно обратното — възрази Поаро. — Обикновено откривам, че той неотклонно следва днешния.
Доналдсън се усмихна и стана.
— Боя се, че ви загубих времето, мосю Поаро.
— Съвсем не. Беше ми особено приятно да разменим мисли.
Доктор Доналдсън леко се поклони и напусна стаята.
Двайсет и осма глава
Нова жертва
— Умен мъж — отбеляза замислено Поаро.
— Трудно е да се разбере какво цели.
— Да — съгласи се Поаро. — Малко е прагматичен, но е изключително схватлив.
— Мисис Таниос се обади по телефона.
— Така си и помислих.
Предадох му съобщението ѝ. Той кимна одобрително.
— Добре. Всичко се нарежда чудесно. Струва ми се, че след двайсет и четири часа, Хейстингс, ще знаем дали сме успели.
— Аз все още съм малко объркан. Кого точно подозираме?
— Не бих могъл да кажа кого вие подозирате, Хейстингс. Предполагам, че всеки.
— Понякога си мисля, че ви прави удоволствие да ме ядосвате.
— Не, не. Не бих се забавлявал по такъв начин.
— Не съм сигурен.
Поаро поклати разсеяно глава. Аз го изгледах, после попитах: