Фактите бяха съвсем прости.
Мисис Питърс, както се бе записала тя, беше пристигнала с двете си деца около дванайсет и половина. Обядвали в един часа.
В четири часа някакъв мъж дошъл с бележка за мисис Питърс. Занесли я в стаята ѝ. След няколко минути госпожата слязла долу с двете деца и с куфар. Човекът отвел децата със себе си. Мисис Питърс се отбила на регистратурата и обяснила, че вече се нуждае само от една стая.
Не изглеждала притеснена или разстроена. Всъщност се държала съвсем спокойно и делово. Около седем и половина вечеряла, после се прибрала в стаята си.
На сутринта камериерката я намерила мъртва.
Повикали лекар, който установил, че е починала преди няколко часа. На масичката до леглото имало празна чаша. Изглеждало съвсем очевидно, че е взела приспивателно, но е сбъркала и е превишила дозата. Лекарят обяснил, че в известна степен хлоралхидратът е опасно сънотворно. Нямало признаци за самоубийство. Мъртвата не е оставила писмо. Когато претърсили вещите ѝ, за да открият данни за роднините ѝ, намерили името и адреса на мис Лосън и ѝ позвънили.
Поаро попита дали не са открили писма или документи. Например бележката, донесена от мъжа, който отвел децата.
Управителят каза, че не са намерили никакви документи, но в камината е имало купчинка пепел от изгоряла хартия.
Поаро кимна замислено.
Доколкото разбрахме, никой не се беше качвал в стаята на мисис Питърс. Не бяха я посещавали други хора, освен мъжа, който беше взел децата.
Разпитах портиера как е изглеждал мъжът, но описанието му бе доста неясно. Бил е среден на ръст, с руса коса и военна стойка, но с външност, която едва ли може да се запомни. Беше сигурен само, че човекът не е имал брада.
— Не е бил Таниос — прошепнах аз на Поаро.
— Скъпи Хейстингс! Наистина ли вярвате, че мисис Таниос, след всичките си усилия да скрие децата от баща им, би му ги дала съвсем безропотно? Не е възможно!
— Тогава кой е този човек?
— Очевидно е някой, на когото мисис Таниос имала доверие. Или по-скоро някой, който е изпратен от трети човек, на когото тя е вярвала.
— Среден на ръст мъж — промърморих аз.
— Едва ли трябва да се вълнувате от вида му, Хейстингс. Напълно съм сигурен, че този, който е отвел децата, не е от значение. Човекът, на когото се е доверила, е останал зад кулисите.
— И бележката е била от него?
— Да.
— Някой, на когото мисис Таниос е имала доверие?
— Очевидно.
— А бележката е била изгорена?
— Да, било ѝ е поръчано да го направи.
— А какво е станало с описанието на случая, което ѝ дадохте?
Поаро се навъси.
— Изгорила е и него. Но няма значение.
— Така ли?
— Да. Виждате ли, всичко е тук, в главата на Еркюл Поаро — и той ме хвана под ръка. — Хайде, Хейстингс, да си вървим. Наша грижа не са мъртвите, а живите. С тях трябва да се заема.
Двайсет и девета глава
Следствие в Литългрийн Хаус
Беше единайсет часа на следващата сутрин.
В Литългрийн Хаус се бяха събрали седем души.
Еркюл Поаро стоеше до полицата на камината. Чарлз и Тереза се бяха настанили на канапето. Чарлз бе прегърнал сестра си през рамо. Доктор Таниос седеше в един люлеещ се стол. Очите му бяха зачервени, а на ръкава си имаше черна лента.
Мис Лосън, собственичката на къщата, бе седнала до една кръгла маса. И нейните очи бяха зачервени. Косата ѝ бе по-разрошена от обикновено. Доктор Доналдсън се бе настанил точно срещу Поаро. Лицето му беше безизразно.
Разглеждах с интерес всеки един от тях.
Откакто съм близък с Поаро, съм присъствал на много подобни сцени. Малка група хора, които външно изглеждат спокойни, надянали на лицата си маската на благовъзпитанието. Виждал съм как Поаро смъква тази маска от някое лице и то се появява такова, каквото е — лице на убиец.
Да, нямаше съмнение. Един от присъстващите беше убиец! Но кой? Дори и аз не знаех.
По навик Поаро се покашля малко помпозно, за да прочисти гърлото си, и заговори:
— Събрали сме се тук, дами и господа, за да изясним причината за смъртта на мис Емили Аръндел, настъпила на първи май тази година. Има четири възможности: да е починала от естествена смърт, да е починала в резултат на злополука, да се е самоубила и накрая да е убита от някой човек — знаен или незнаен. Когато е починала, не е правено разследване, защото се е предполагало, че смъртта ѝ е естествена. Така е било записано и в смъртния акт, издаден от доктор Грейнджър. Когато възникне подозрение относно смъртта на някого, след като тялото е погребано, обикновено се прибягва до ексхумация. По определени причини аз не настоях за предприемането на подобна стъпка. Основният ми мотив беше, че клиентката ми не би го одобрила.