Настъпи дълго мълчание.
Доктор Таниос извика:
— О, Господи! Ето защо се е самоубила!
Поаро внимателно каза:
— Нима действието ѝ не беше най-добрият изход? Тя определено е сметнала така. Виждате ли, трябвало е да помисли за децата.
Доктор Таниос закри с длани лицето си.
Поаро пристъпи към него и сложи ръка на рамото му.
— Трябваше да стане по този начин. Повярвайте ми! Иначе щеше да има още смърт. Първо вие, после вероятно при определени обстоятелства мис Лосън и така нататък — той спря.
— Една нощ… тя поиска да взема хапче за сън… — простена доктор Таниос. — На лицето ѝ беше изписано нещо… Хвърлих хапчето. В онзи момент си дадох сметка, че тя започва да полудява…
— Приемете, че е било така. А и отчасти е вярно. Но не в буквалния смисъл на думата. Осъзнавала е какво върши…
— Винаги е била прекалено добра за мен — каза самосъжалително доктор Таниос.
Странна епитафия за една убийца.
Трийсета глава
Последната дума
Остана съвсем малко за разказване.
Скоро след тези събития Тереза се омъжи за своя доктор. Сега съм доста близък с тях и започнах да харесвам Доналдсън заради яснотата на възгледите му и дълбоко изявената му хуманност. Обноските му, трябва да отбележа, си останаха сухи и педантични, както обикновено. Тереза често го имитира в негово присъствие. Струва ми се, тя е удивително щастлива и изцяло отдадена на кариерата на съпруга си. Той вече си създаде име и е признат капацитет в областта на функциите на жлезите с вътрешна секреция.
Поради дълбокото си разкаяние мис Лосън трябваше насила да бъде накарана да не се лиши и от последното си пени. Мистър Първис подготви споразумение, удовлетворяващо всички заинтересовани, според което богатството на мис Аръндел се разделяше между мис Лосън, Тереза и Чарлз Аръндел, и децата на Таниос.
Чарлз пропиля своя дял за малко повече от година и, струва ми се, сега се намира в Британска Колумбия.
Само два епизода, които си струва да бъдат споменати.
— Какъв хитрец сте, а! — възкликна мис Пибоди, когато един ден ни спря на входа на Литългрийн Хаус. — Успяхте всичко да потулите! Никаква ексхумация. Уредихте го по достоен начин.
— Няма никакво съмнение, че мис Аръндел е починала от атрофия на черния дроб — отговори вежливо Поаро.
— Звучи съвсем правдоподобно — съгласи се мис Пибоди. — Чух, че Бела Таниос е взела свръхдоза приспивателно.
— Да, много тъжно.
— Клетата жена, винаги искаше онова, което няма. Понякога подобен тип хора стават малко странни. Имах една прислужничка като нея. Невзрачно момиче. Знаеше си го. Започна да пише анонимни писма. Случва се тези хора да превъртят. Какво пък, смея да кажа, че всичко свърши добре.
— Надявам се, мадам. Надявам се.
— Е, ще ви кажа следното — отбеляза мис Пибоди на тръгване. — Много умело потулихте всичко. Много умело наистина — и отмина.
Зад мен се чу едно радостно: „Джаф!“ Обърнах се и отворих вратата.
— Хайде, старче!
Боб изхвърча с топката в устата си.
— Не можеш да я вземеш на разходката.
Боб въздъхна, обърна се и бавно я пусна зад вратата. Погледна я загрижено и тръгна. Вдигна очи към мен.
„Щом така казваш, господарю, сигурно си прав.“
Поех дълбоко въздух.
— Кълна се, Поаро, хубаво е, че отново имам куче.
— Трофеят от войната! — усмихна се Поаро. — Но трябва да ви напомня, приятелю, че мис Лосън подари Боб на мен, а не на вас.
— Възможно е — отвърнах аз, — но вие не знаете как да се държите с кучетата, Поаро. Не разбирате психологията им. Боб, ние с теб се погаждаме добре, нали?
— Джаф! — съгласи се енергично Боб.