— Пол — каза той, — отдавна ли сте тук?
— Четвърта година.
— Четвърта година… А преди вас кой беше?
— Максим Хайроуд, а преди него Ралф Йонеско, а кой е бил преди Ралф не зная. По-скоро, не помня. Да разбера ли?
Горбовски сякаш не го слушаше.
— А с какво се занимавахте, преди да дойдете на Пандора? — попита той.
— Две години ловувах, а преди това работех в месо-млечна ферма. На Волга.
Това не приличаше на обикновен разговор. Горбовски задаваше въпросите с такъв тон, все едно се канеше да предложи на Пол работа.
— Пол, ако не е тайна, как стана така, че сменихте Макс тук?
— Работих при него като старши егер. По онова време тук загинаха двама туристи и един биолог и Макс замина. Назначиха мен за началник, по традиция.
— Това лично Макс ли ти го каза?
— Кое по-точно?
Горбовски се обърна и погледна Пол.
— Макс е заминал, защото не са му издържали… нервите, така ли?
— Струва ми се, че да. Той много се измъчваше. Разбира се, с мен не разговаряше за това, но аз зная, че не можеше да спи нощем. Всеки път, когато някой установяваше нередовна връзка, лицето му се променяше. Лично съм го виждал.
— Да-а… — въздъхна Горбовски. После трепна: — Абе какво съм заседнал аз тук? Седнете си на мястото, Пол, аз ще седна там, ако, разбира се, не ме изгоните.
Размениха си местата. Известно време Горбовски седя в креслото за посетители с изправен гръб и очаквателно се взираше в Пол, после внимателно се отпусна назад.
— Преди пет години взех участие в един много увлекателен лов. Моят приятел Кондратиев… Естествено, вие сте чували за него, той почина преди известно време… Та Кондратиев ме покани да ловуваме гигантски октоподи. Не познавам друго същество, което да предизвиква у мен такова отвращение и инстинктивна омраза. Убих един, раних тежко втори, но той се изплъзна. А след два месеца се появи добре известната ви статия на Ласвиц.
Пол повдигна вежди в опит да си спомни.
— Ласвиц, Ласвиц… Не мога да се сетя, Леонид Андреевич.
— А аз помня — каза Горбовски. — Знаете ли, че човечеството има най-малко два големи недостатъка. Първо, то е абсолютно неспособно да съзидава, без да разрушава. И второ, много обича така наречените прости решения. Простите, преки пътища, които смята за най-кратките. Не ви ли се е случвало да разсъждавате върху това?
— Не — каза Пол с усмивка — страхува ми се, че не ми се е налагало.
— А как сте с емоциите, Пол?
— Мисля, че съм добре. Мога да обичам, да мразя, да презирам, да уважавам. Според мен комплектът е пълен. А също мога и да се учудвам. Както в момента, например.
Горбовски също се усмихна вежливо.
— А познато ли ви е разочарованието като емоция? — попита той.
— Разочарованието ли? И още как! Цял живот не правя нищо друго, освен да се разочаровам.
— Аз също — призна Горбовски. — Бях много разочарован, когато се изясни, че да разклатиш инстинктите на човек е много по-трудно, отколкото да разклатиш наследствеността. Бях много разочарован, когато стана ясно, че ние се интересуваме от Странниците много повече, отколкото те от нас…
— По-правилно е да се каже, че Странниците изобщо не се интересуват от нас.
— Именно. Малко се обнадеждих — продължи Горбовски, — когато се забелязаха наченки на алгоритмизацията на човешките емоции. Стори ми се, че това открива широки и доста ясни перспективи. Но, Боже мой! Колко се разочаровах, когато поговорих с първия кибернетичен човек! Знаете ли, Пол, останах с впечатлението, че ние можем извънредно много, но и досега не сме разбрали какво от това, което можем, ни е нужно. Страхувам се, че не сме разбрали какво в действителност искаме. Вие искате ли нещо, Пол?
Пол изведнъж почувства умора. И известно недоверие към Горбовски. Стори му се, че той му се подиграва.
— Не зная — каза той. — Искам, разбира се. Например жадувам да ме обикне жена, която и аз да обичам. Искам ловците да се завръщат от гората благополучно. Искам приятелите ми да не загиват неизвестно къде. За това ли ме питате, Леонид Андреевич?
— Но достатъчно ли го искате?
— Мисля, че достатъчно — каза Пол и взе доклада.
— Странно — каза Горбовски замислено. — Напоследък все по-често забелязвам, че дразня хората. По-рано не ми се случваше. Дали не е време и аз да се захвана с нещо друго?
— А с какво се занимавате сега? — попита Пол, докато си водеше бележки на полето на доклада.