— Какво? — попита той.
— В този сектор преди три години загина Атос. За последен път той се обозначи именно там.
Хрипливият глас каза:
— Рита Сергеевна, съветвам ви да не пипате нищо тук. Хайде да си седим мирно и да чакаме. Удобно ли сте седнала? Аха, много добре… Не, аз самият нищо не разбирам, тъй че хайде да седим и да чакаме, нали? Искате ли да ядете? Ами и на мен ми се повдига… Глътнете това хапче…
Горбовски нежно хвана копчето на нагръдния прожектор на Пол и каза:
— Може ли да дойда с вас, Пол?
На директора му стана неприятно. Изобщо не очакваше подобно нещо от Горбовски. Откъдето и да го погледнеш, това на нищо не приличаше.
— Какво ви става, Леонид Андреевич? — попита той, мръщейки се. — Защо?
— Чувствам, че трябва да съм там — каза Горбовски. — Непременно. Може ли?
Очите на Горбовски се промениха. Изглеждаха изплашени и жалки. Пол не можеше да понесе това.
— Знаете ли какво, Леонид Андреевич — рече той, отдръпвайки се, — не е ли по-добре да взема Турнен? Как мислите?
Горбовски повдигна още повече вежди и изведнъж почервеня. Пол почувства, че също се изчервява. Получи се отвратителна сцена.
— Пол — каза Горбовски, — миличък, опомнете се, какво ви става? Аз съм стар, зает човек. Това, за което си мислите, ми е съвсем безразлично… Аз искам да дойда от съвсем други съображения…
Пол окончателно се смути, после побесня, а сетне му дойде на ум, че всичко това сега няма никакво значение и трябва да мисли за съвсем друго.
— Оборудвайте се — сухо каза той. — И елате при хангара. Извинете.
— Благодаря ви — каза Габровски и излезе. На вратата се сблъска със заместник-директора Робинзон и загубиха няколко секунди, отстъпвайки си път един на друг с озадачени усмивки.
— Джек — каза Пол, — оставаш да ме заместваш. Кутнов е аварирал. Отивам там. Туристите не трябва да научават. Ясно ли е? Никой. Там е и Рита Сергеевна. Обяви готовност първа степен.
4
Атос излезе по тъмно, за да се върне на обяд. До Ново село имаше десет километра, пътят беше познат, отъпкан, целият в островчета без трева заради разсипан тревобой. Смяташе се, че е безопасно да се ходи по него. Отляво и отдясно лежаха топли бездънни блата, от ръждивата вода стърчаха изгнили черни стъбла, като овални бляскави куполи се издигаха лепкавите шапки на гигантски блатни гъби, понякога край пътя се виждаха празни, смачкани гнезда на водни паяци. Но от пътя не се виждаше какво става в блатото: от плътно преплетените корони на дърветата се спускаха и като нетърпеливи корени влизаха в блатото милиони дебели зелени колони, въжета и нишки и създаваха непроницаема завеса… От време на време в жълто-зеления сумрак се откъсваше нещо, падаше шумно, разнасяше се мазен плясък, блатото въздишаше, бълбукаше, мляскаше и отново настъпваше тишина. Очевидно, човек не можеше да мине през това бездънно тресавище, но пък мъртъвците ходеха навсякъде. За един мъж обаче те не бяха опасни. За всеки случай Атос си отчупи тояга. Ширеха се разни слухове за горските опасности и някои може би бяха верни. Беше се отдалечил на петстотин крачки от селото, когато Нава го настигна. Той спря.
— Защо тръгна без мен? — започна задъхано момичето. — Казах ти, че ще вървя с теб, няма да остана сама в селото, няма какво да правя сама там, там никой не ме обича, а ти си ми мъж, длъжен си да ме вземеш, а туй, че нямаме деца, още нищо не значи. Все едно — мъж си ми, а аз съм твоя жена, а деца тепърва ще се народят, просто, честно да ти кажа, още не искам деца, не ми е ясно за какво са ни. Нека старейшината си приказва или онзи дъртак, в нашето село беше съвсем иначе: който иска деца, има деца, който не иска — няма…
— Върни се вкъщи — каза Атос. — Откъде ти хрумна, че си тръгвам? За обед съм си в къщи…
— Ами, добре, и аз ще тръгна с теб, а за обед ще се върнем заедно, обедът от вчера ми е готов, тъй съм го скрила, че дори старецът няма да го намери…
Атос се обърна и продължи. Безсмислено бе да спори. Развесели се дори. Прииска му се да се счепка с някого, да размаха тояга, да излее на някого мъката и злобата, трупани толкова години. Срещу крадците. Или срещу мъртъвците. Нека си върви момичето. И това ми било жена! Деца не иска. Замахна, шибна с пръчката прогизнал дънер край пътя и едва не се строполи: дънерът се разпадна и тоягата мина през него като през сянка. Няколко пъргави сиви животинки изскочиха и с плясък се гмурнаха в тъмната вода.
Нава подскачаше наблизо — ту тичаше напред, ту изоставаше, понякога го улавяше за ръка и увисваше на нея. Говореше за обеда, който така умело скрила от стареца, но че можели да го изядат дивите мравки, ако не била направила така, че мравките цял живот да не могат да стигнат до него. Говореше и за това, че я разбудила някаква муха и че като заспивала снощи, Атос вече хъркал… Атос слушаше и не слушаше, привичният дотеглив брътвеж изпълваше главата му, той вървеше и тъпо разсъждаваше защо не може да мисли за нищо. Може да е под въздействието на безкрайното присаждане, с което така злоупотребяваха селските жители, а можеше да е от този сънлив, дори не първобитен, а просто растителен начин на живот, който водеше от онези отколешни времена, когато вертолетът с пълна скорост налетя на невидима преграда, преобърна се и като камък рухна в блатото… А може би, когато нещо го изхвърли от кабината, си е ударил главата и така не се е оправил… Внезапно се сети, че всичко това са умозаключения и може да твърди само едно: вдругиден, вдругиден… Погледна Нава. Момичето висеше на лявата му ръка, гледаше го отдолу и разгорещено разказваше: