— Тогава те всички се скупчиха и стана страшно горещо, ти знаеш какви са те, а оная нощ изобщо нямаше луна. Тогаз мама тихичко ме избута, изпълзях на четири крака под техните нозе и повече никога не я видях…
— Нава — рече Атос, — вече двеста пъти разказваш тази история.
— Е, и какво? — отвърна Нава изненадано. — Какъв си странен, Мълчаливецо. Че какво друго да ти разказвам? Нищо друго не помня и не знам. Че няма да ти разправям как миналата седмица двамата с теб копахме изба. Ами, че ти и сам го видя. Е, ако бях копала изба с някой друг, с Куция например, или с Бърборан… — Тя изведнъж се оживи. — Знаеш ли, Мълчаливецо, че даже е интересно. Разкажи ми как двамата с теб копахме изба. Още никой не ми го е разказвал…
Атос отново се разсея. Бавно олюлявайки се, отстрани плаваха жълто-зелени буренаци, във водата някой сумтеше и въздишаше, с тънко жужене прелетя рояк белезникави бръмбари, от които правеха спиртни настойки. Пътеката под краката им ставаше ту мека от високата трева, ту твърда от чакъла и трошляка. Жълти, сиви, зелени петна — нямаше за какво да се улови погледът и какво да запомниш. След това пътеката рязко сви вляво, Атос направи няколко крачки и спря. Нава млъкна по средата на думата.
На пътя с глава в блатото лежеше мъртвец — ръцете и краката му бяха разкрачени и неестествено извити, а той бе съвсем неподвижен. Беше се проснал на изпомачканата пожълтяла от горещините трева и отдалеч се виждаше, че е жестоко пребит. Беше станал на пача. Атос предпазливо го заобиколи. Разтревожи се. Побоят бе станал току-що: превитите пожълтели тревички се изправяха пред очите му. Атос бдително огледа пътя. Имаше доста следи, но те не му говореха нищо, а съвсем близо пътят правеше нов завой и той не знаеше какво го очаква зад него. Нава гледаше мъртвеца.
— Не са нашите — каза тя тихо. — Нашите не умеят тъй. Пестника все плаши, но и той не може, само дрънка… Мълчаливецо, да се връщаме, а? Ами, ако са изродите? Дай по-добре да се върнем.
Атос се ядоса. Пак ли? Пак ли да отлага? Сто пъти е минавал по тази пътека и не бе срещал нищо, което да си е заслужавало да запомни. А ето че, когато трябва да тръгва утре, тази единствена безопасна пътека става опасна… За Града можеше да се мине само през Ново село. Ако изобщо можеше да се отиде до Града, ако Градът изобщо съществуваше, пътят за него минаваше през Ново село… Върна се при мъртвеца. Представи си как Куция, Пестника и Опашатия неизтощимо бърборят, фукат се и заплашват, мотаят се около този мъртвец, а след това, без да спират да се хвалят и заплашват, поемат обратно към селото. Наведе се и хвана мъртвеца за краката. Те бяха още топли, но вече не обгаряха. Атос рязко избута тежкото тяло в блатото. Тресавището млясна, забълбука и го погълна. Мъртвецът изчезна, по тъмната вода побягнаха кръгове и угаснаха.
— Нава — рече Атос, — върви в селото.
— Как ще вървя в селото — разсъдливо отвърна тя, — щом ти няма да ходиш? Ако и ти беше тръгнал за селото…
— Престани да дрънкаш! — сряза я Атос. — Веднага хуквай за селото и ме чакай там. И с никого не приказвай.
— А ти?
— Аз съм мъж — рече Атос. — На мен никой нищо няма да ми направи.
— Ще ти направят и още как! — възрази Нава. — Казах ти, че може да са изродите? На тях им е все едно — мъж, жена, мъртвец. Теб самия ще те превърнат в изрод. Как да тръгна сама, нали може да са там отзад…
— Никакви изроди няма по света — не много уверено възрази Атос. — Само лъжи…