Погледна назад. И там имаше завой, а какво имаше зад завоя, не се знаеше.
Нава мърмореше много бързо и шепнешком, от което му ставаше особено неприятно. Той хвана тоягата по-удобно.
— Добре. Върви с мен. Само стой близо и ако ти заповядам нещо, веднага го изпълняваш. Мълчи, затвори уста и мълчи чак до Ново село.
Тя, разбира се, не можеше да мълчи. Наистина вървеше наблизо, не притичваше напред и назад, но през цялото време мърмореше под нос. Минаха опасния завой, след това минаха още един опасен завой и Атос се беше поуспокоил, когато от високата трева точно от блатото насреща мълчаливо се показаха хора.
„Ха сега де — уморено помисли Атос. — Никак не ми върви. През цялото време не ми върви.“ Погледна към Нава. Главата й трепереше, лицето й се промени.
— Не ме давай, Мълчаливецо — измърмори тя, — не искам с тях. Искаме с теб, не ме давай.
Той погледна към хората. Бяха седмина мъже, брадясали до очите, и всички с грамадни чепати тояги. Не бяха тукашни, бяха облечени различно, със съвсем други растения. Бяха крадци.
— Е, какво тъй се спряхте? — попита главатарят с дълбок тътнещ глас. — Елате, нищо лошо няма да ви сторим… Ако бяхте мъртъв4ци, иначе щяхме да говорим, даже нямаше да говорим — грабваме чепатите и това ще бъде целият разговор… Накъде сте поели? Към Ново село ли? Ти, татенце, върви си по пътя, но дъщеричката ще ни оставиш. И не я оплаквай, по-добре ще й е с нас…
— Не — намеси се Нава, — не искам с тях. Те са крадци…
Крадците се засмяха добродушно.
— А защо не ни пуснете? — попита Атос.
— Не — отвърна главатарят, — двамата не може. Наоколо се навъртат мъртъвци, момичето ти ще изчезне, ще я превърнат в чудесна приятелка, а ние нямаме полза от това, пък и на теб, татенце, за какво ти е, сам помисли, ако си човек, а не мъртвец, но на мъртвец май не приличаш, макар че като човек си някак особен…
— Момиче е още — каза Атос. — Защо да я позорите?
Главатарят се изненада:
— Защо ще я позорим? Няма да векува момиче, ще дойде време — жена ще стане, не някаква си приятелка, а жена.
— Лъже! — писна Нава. — Ти, Мълчаливецо, не му хващай вяра, направи нещо по-бързо, че инак ще ме отмъкнат, както отведоха дъщерята на Куция и оттогаз никой не я видя, не искам с тях, по-добре да стана приятелка. Виж какви са диви и гърчави, сигурно и за ядене нямат…
Атос се огледа безпомощно, а след това му хрумна мисъл, която му се стори много подходяща.
— Чуйте, хора — рече умоляващо, — вземете ни и двамата.
Крадците бавно се приближиха. Главатарят огледа Атос от главата до петите.
— Не — отговори той. — За какво си ни притрябвал такъв? Вие, селяните, за нищо не ставате, липсва ви храброст и не ми е ясно за какво живеете. Вас човек може да дойде и с голи ръце да ви хване. Не ни трябваш, татенце, хайде, ти върви в Ново село, а дъщеричката ни остави.
Атос въздъхна дълбоко, стисна тоягата с две ръце и рече тихо:
— Бягай, Нава! Бягай и не се оглеждай, аз ще ги задържа!
Глупаво е, помисли си. Страшно глупаво! Спомни си мъртвеца, потопил глава в тъмната вода. Постара се да прогони това видение и вдигна тоягата над главата си.
— Брей, брей! — закрещя главатарят. Седмината, като се бутаха и зъбеха, вкупом се хвърлиха напред. Няколко секунди Атос още чуваше стъпките на Нава, после вече не му беше до тях. Страх го беше, срамуваше се, но скоро страхът попремина, защото неочаквано разбра, че само главатарят е истински боец. Отбивайки ударите му, Атос видя как останалите заканително, но безцелно размахват тояги, неволно се удрят един друг и се олюляват от собствените си юнашки махове. Изведнъж един от тях падна в блатото и отчаяно закрещя: „Потъвам!“. Други двама се заеха да го измъкват, но главатарят напираше, докато Атос не го цапардоса случайно по капачката на коляното. Онзи хвърли тоягата, започна да вие и клекна. Атос отскочи. Двама крадци измъкваха потъващия от блатото. Здравата беше закъсал, лицето му бе цялото посиняло. Главатарят клечеше и обвинително гледаше Атос.
— Тъпак си ти — рече главатарят обидено. — Дървеняк селски! И откъде се взе такъв… Не си разбираш ползата, дърво недодялано…
Атос повече не чака. Обърна се и хукна презглава подир Нава. Крадците викаха след него подигравателно. Главатарят ревеше: „Дръжте го! Дръжте го!“. Не го подгониха и на Атос това не му хареса. Изпитваше известно разочарование, досада и се опитваше да проумее как тези тромави, непохватни и простосърдечни хорица могат да предизвикват ужас в селата и дори да унищожават мъртъвците. Скоро забеляза Нава: тя тичаше на двадесетина крачки напред, скри се зад завоя, после отново изскочи, замръзна за миг и се втурна встрани, направо през блатото, като скачаше от пън на пън, само пръски летяха. Сърцето на Атос замря.