— Стой! — кресна той задъхано. — Полудя ли! Стой!
Нава мигом спря, хвана се за огъваща се лиана и се обърна към него. Той видя как от завоя отсреща изскочиха трима крадци и също спряха, гледайки ту него, ту Нава.
— Мълчаливецо! — пискливо закрещя тя. — Удари ги и ела тук! Има пътечка, отдавна я знам. Удряй, удряй, налагай ги с тоягата! Бий, бий, бий!
— Дръж се там, не пискай, а се дръж, че иначе ще затънеш, после трябва… — рече грижовно един от крадците.
Отзад също се чу тежък тропот и викове: „Хо-хо!“. Тримата отпред чакаха. Атос хвана тоягата, вдигна я напреки пред гърдите си, засили се и налетя върху тях, повали тримата и падна. Удари се болезнено, но веднага скочи. Пред очите му плуваха разноцветни кръгове. Някой отново закрещя изплашено: „Потъвам!“. Друг навря брадата си в него и Атос го цапардоса. Сопата се счупи. Той я хвърли и скочи в блатото.
Коренището потъна под краката му. Той едва не падна, но веднага скочи на друго и започна да скача от пън на пън, разлюлявайки вонящата черна мръсотия. Отсреща Нава ликуващо врещеше и свиреше. Откъм гърба му се чуваха сърдити гласове: „Абе вие какво, ръцете ли са ви вързани!“, „Ами ти бе?“, „Изпуснахме момичето, язък…“, „Откачи човекът, бие се!“, „Стига сте дрънкали врели-некипели, трябва да ги догоним, а не да дрънкаме“, „Гледайте — бягат, а вие си дрънкате!“, „Ами ти бе!“, „Крака ми повреди, не виждате ли?“, „А Седмоокия къде е, момчета? Седмоокия се дави!“, „Седмоокия се дави, а те врели-некипели си дрънкат!“. Атос спря до Нава и се хвана за лианата. Дишаше тежко и гледаше как странните хора са се скупчили на пътя, ръкомахат и измъкват за краката и главата своя Седмоок. Чуваше се бърборене и пръхтене, двама крадци проверяваха тресавището с пръчки и вече крачеха към Атос, нагазили до колене в черната тиня. „И пак за всичко са лъготили — помисли си Атос. — Блатото може да се прегази, а казваха, че само по пътеката можело.“ Нава го дръпна за ръката.
— Да тръгваме, Мълчаливецо — каза тя. — Защо стоиш? По-бързо, да тръгваме… Или искаш още да се биеш? Тогаз почакай да ти намеря тояга, набий тия двамата, другите сигурно ще се уплашат… Макар че, ако не се уплашат, мисля, че ще те надвият, защото ти си сам, а те… един, двама, трима… четирима.
— Върви напред — каза Атос. — Показвай пътя.
Нава побягна към гората, към гъсталаците.
— Изобщо не знам накъде да вървим и как — говореше тя. — Тук сме идвали с Куция, когато теб още те нямаше. Или не, тук беше, само че ходеше безпаметен, нищо не проумяваше, не можеше да продумаш, зяпаше всички като риба, после те дадоха на мен, аз те отгледах, ама ти сигурно нищо не помниш.
Атос подскачаше след нея и се стараеше да диша равномерно. От време на време се оглеждаше, крадците бяха далеч.
— А с Куция сме били тъдява — продължаваше момичето, — когато отмъкнаха дъщерята му от Пестника. Тогаз той все със себе си ме влачеше, като че искаше да ме замени, а може би му се дощя да ме вземе за дъщеря, та ходеше с мен по гората; беше много кахърен за момичето…
Лианите прилепваха за ръцете им, шибаха лицата им, мъртвите клъбца се въргаляха в нозете им. Отгоре се сипеха боклуци и понякога се слягаха тежки безформени маси, пропадаха в плетеницата от зеленина и се разлюляваха току над главите им. Ту отдясно, ту отляво през завесата от лиани прозираха лепливи лилави гроздове. Атос ги гледаше предпазливо.
— Куция казваше, че тази пътека отвежда в някакво село… — Нава говореше леко, сякаш изобщо не тичаше, а се въртеше в постелята си: личеше си, че не е тукашна, тукашните не умееха да бягат. — Не към нашето село и не към Ново село, към друго някакво. Куция ми рече името, ама съм го забравила, отдавна беше, теб още те нямаше… Или не, беше, само че нищо не проумяваше, още не те бяха дали на мен… А ти, като бягаш, дишай през устата, не дишай през носа, и е добре да говориш, че иначе скоро ще се задъхаш, дълго още ще бягаме, още не сме минали покрай осите, там трябва бързо да тичаме, макар че осите може вече да са се махнали… Осите били от онова село, а в него, разправяше Куция, отдавна нямало хора, станало Обсебване, тъй че никакви хора не били останали… Не, Мълчаливецо, за това вече излъгах, туй за друго село го казваше…
Атос задиша през устата и започна по-леко да тича. Вече бяха в най-гъстата част на гората. Само веднъж беше влизал толкова навътре — когато яхна мъртвеца, че да го заведе при стопаните си. Мъртвецът припна в галоп, горещ като кипящ чайник, докато накрая Атос загуби съзнание от болка и падна от гърба му. После дълго се мъчи от мехурите по дланите и по гърдите…