Стъмваше се. Небето не се виждаше, ставаше все по-задушно. Все по-рядко се виждаше открита вода, появиха се огромни колонии от червен и бял мъх. Мъхът беше мек, прохладен и пружинираше, приятно беше да стъпваш по него.
— Хайде да отдъхнем — задъхан предложи Атос.
— Не, какво говориш — отвърна Нава. — Тук не бива да почиваме. По-далеч от този мъх, този мъх е опасен. Куция казва, че изобщо не било мъх, а животно, като паяк. Заспиваш връз него и вече не се събуждаш, такъв е този мъх, нека крадците спят на него, ама те сигурно знаят, че не бива, иначе щеше да е добре…
Тя погледна Атос и забави крачка, той се добра до най-близкото дърво, облегна се на него и затвори очи. Много му се искаше да седне, но се страхуваше. Сърцето му биеше лудо, краката му трепереха, а дробовете му се пръскаха и болезнено изпълваха гърдите, целият свят беше хлъзгав и солен от пот.
— Ами ако ни догонят? — чу като през памук гласа на Нава. — Какво ще правим, ако ни стигнат? Че тебе вече хич те няма, ти сигурно не можеш вече да се биеш, а?
Искаше да каже, че може, но замълча. Не се страхуваше вече от крадците. От нищо вече не се страхуваше. Страхуваше се само да мръдне и да легне в мъха. Все пак това бе гората, помнеше го добре.
— Ти даже и тояга нямаш вече — мърмореше момичето. — Да ти потърся ли тояга? Да ти потърся ли, а?
— Не — измърмори той. — Няма нужда.
Отвори очи. Крадците бяха наблизо, чуваше се как пръхтят и тропат из храсталаците. В тропота им не се долавяше войнственост. И на тях им беше трудно.
— Да продължим — рече Атос.
Пресякоха нова ивица опасен бял мъх и пак започна прогизнало мочурище с неподвижна черна вода, по която се поклащаха исполински бледи цветя с неприятен дъх. От всеки цвят надничаше мъхесто многокрако животно и ги сподиряше с очите си, разположени на стъблото.
— Ти, Мълчаливецо, ускори крачка — съветваше го Нава, — че иначе ще ти се лепне нещо, после няма отърване, не си мисли, че като си ваксиниран веднъж, вече си в безопасност. То после ще умре, ама на теб няма да ти е по-леко…
Внезапно блатото свърши и местността стана стръмна. Появи се висока трева с остри режещи връхчета. Атос се огледа и видя крадците. Кой знае защо, те бяха спрели. Кой знае защо, бяха нагазили до колене в блатото, опрени на тоягите, и го гледаха. „Грохнали са — помисли Атос. — И те са каталясали.“ Единият от крадците вдигна ръка, махна им да дойдат и викна:
— Хайде, слизайте!
Атос се обърна и продължи след Нава. След тресавището вече беше лесно да се върви по земята въпреки стръмнината. Крадците крещяха — на два, после на три гласа. Атос се огледа за сетен път, онези все така стърчаха насред блатото, в тинята и не излизаха на сухото. Като видяха, че той се обърна, отчаяно замахаха с ръце и един през друг закрещяха. До Атос достигна:
— Назад! Няма да ви пипнем! Ще се изгубите, тъпаци!
„Не е толкова лесно — помисли си Атос със злорадство. — Това не е Земята, тук не вярват.“ Нава се беше скрила между дърветата и той побърза подир нея.
— Върнете се! Ще ви пу-ус-не-ем! — ревеше главатарят.
„Не са грохнали съвсем, щом вдигат такава врява“ — рече си Атос.
Селото бе много странно. Когато излязоха от гората, пред тях се разстла обширна поляна, която сякаш бе изгорена и отъпкана, без нито един храст, без тревичка дори. Голям глинен пущинак, отделен от небето от припокриващите се корони на могъщи дървета. Поляната бе триъгълна, селото също бе триъгълно.
— Не ми харесва това село — каза Нава, — тук сигурно няма да измолим храна. Гледай, няма ниви, тукашните ловят и ядат всякакви животни, повдига ми се, като си помисля…
— Трябва някъде да нощуваме — каза Атос. — Пък и за пътя да попитаме.
Бяха вървели през гората цял ден, дори Нава се бе уморила и все по-често увисваше на ръката му. Още отдалеч ги порази фактът, че на улицата не се вижда нито един човек, но когато се приближиха до първата къща, някой ги повика. Атос не можа да го види веднага. До къщата на сивата земя седеше почти гол човек. Вече се смрачаваше и чертите на лицето му трудно се различаваха.
— Вие накъде? — попита тихо той.
— Искаме да пренощуваме — отвърна Атос. — А сутринта ще тръгнем за Ново село.