— Значи сами дойдохте — констатира човекът вяло. — Добре сте направили. Заповядайте, че работа има колкото щеш, а хора останаха съвсем малко. — Той едва изговаряше думите, сякаш заспиваше. — А да се работи трябва, трябва, трябва…
— Няма ли да ни нахраниш? — попита Атос.
— На нас сега ни трябва… — човекът произнесе няколко думи, каквито Атос никога не бе чувал. — Добре е, че и момчето идва, подхожда за… — И той отново повтори странните непонятни думи.
Нава дръпна Атос за ръкава, но той с досада освободи ръката си.
— Не те разбирам — каза той на човека. — Кажи ми, имаш ли храна?
— Виж, ако бяха трима… — каза човекът.
Нава задърпа с всички сили Атос и те отстъпиха встрани.
— Този болен ли е, или какво? — попита Атос. — Ти разбра ли какво каза?
— Той няма лице — шепнешком каза Нава. — Защо разговаряш с него? Как можеш да говориш с него, като няма лице?
— Защо да няма лице? — удиви се Атос и се огледа. Човекът не се виждаше никакъв: или си бе тръгнал, или се бе разтворил в мрака.
— Ами така — каза Нава. — Очи има, уста има, а лице няма… — Тя изведнъж се притисна в него. — Той е като мъртвец — обясни тя. — Само че не е мъртвец, той мирише, но целият е като мъртвец… Да отидем в някоя друга къща, само че храна тук няма да намерим, не се и надявай.
Тя го помъкна към следващата къща, но тя беше празна. В нея всичко беше необичайно — нямаше кревати и не миришеше на храна. Нава подуши въздуха.
— Тук никога не е имало храна — каза тя с отвращение. — В какво тъпо село ме доведе, Мълчаливецо? Какво ще правим тук? Такова село през живота си не съм виждала. Тук не се чуват деца и на улицата няма никого…
На сумрачната улица наистина нямаше никого, цареше мъртвешка тишина. Дори гората немееше, нищо не бухаше и бълбукаше, както обикновено вечерно време.
— Съвсем нищо ли не разбра от това, което говореше? — попита Атос. — Странно приказваше, сега си спомням, че някога съм чувал подобна реч… Но кога, не помня…
— Аз също не помня — каза Нава и замълча. — Сигурно и аз съм чувала подобни слова, може би на сън, а може би в моето село, не в това, в което живеем, а в другото, в което се родих, само че това трябва да е било много отдавна, защото тогава бях съвсем малка и всичко съм забравила, и сега сякаш си спомням, но изобщо не мога да си спомня…
В следващата къща видяха човек, който спеше направо на пода. Атос се наведе, разтърси го за рамото, но онзи не се събуди. Кожата му бе суха и гореща, а мускули почти нямаше.
— Спи — обърна се Атос към Нава.
— Как ще спи, като гледа — отвърна тя.
Атос отново се наведе над лежащия. Стори му се, че той наистина гледа. Но само му се стори.
— Ами, спи си — каза Атос. — Да си вървим.
Противно на навика си, Нава замълча. Стигнаха до средата на селото, като надничаха във всяка къща и навсякъде попадаха на спящи. Всички бяха мъже. Нямаше жени и деца. Нава съвсем млъкна. На Атос също му стана противно. Спящите не се събуждаха, но почти всеки път, когато Атос ги поглеждаше, преди да излезе навън, му се струваше, че го изпровождат с къс внимателен поглед. Стъмни се.
Атос чувстваше, че е уморен до крайност, до пълно безразличие. Сега му се искаше само едно: да легне нейде под покрив (за да не падне върху него някаква гадост), дори направо на твърд под, но по-добре все пак в празна къща, а не при някой от тези подозрителни спящи. Нава съвсем увисна на ръката му.
— Не се страхувай — каза Атос. — Няма от какво.
— Какво каза? — попита тя сънено.
— Казвам да не се боиш. Тук всички са полумъртви, с една ръка ще ги разхвърлям.
— От никого не се страхувам — каза тя сърдито. — Уморена съм и искам да спя, щом не ми даваш да ям. А ти само ходиш от къща на къща, от къща на къща, писна ми, защото във всяка къща е едно и също. Всички хора лежат, а ние с теб бродим.
Тогава Атос се огледа и влезе в първата къща. Вътре бе съвсем тъмно. Той се ослуша, опитваше се да разбере има ли някой, но чуваше само сумтенето на Нава, която бе притиснала чело в бузата му. Опипом намери стената, провери с пипане сух ли е подът, легна и положи главата на момичето на корема си, защото то вече спеше. „Утре… ще станем по-рано… обратно през гората по пътечката… крадците, разбира се, са си тръгнали… а ако не са си отишли… как ли е работата в Ново село… нима пак вдругиден? Не, утре… утре…“
Той се събуди от светлина и помисли, че е изгряла луната. В къщата беше тъмно, лилава светлина падаше през прозореца и през вратата. Стана му интересно как така светлината от луната може да пада през прозореца и през вратата отсреща, после се досети, че е на Пандора, а истинска луна тук не би могло да има. Но веднага забрави за това, защото в лъча светлина, падащ през прозореца, се появи човешки силует. Човекът стоеше в къщата, с гръб към него, и гледаше през прозореца. Личеше си, че стои с ръце на гърба, навел глава, както Карл обичаше да стои пред прозореца по време на дъжд и мъгла. И тогава Атос разбра, че това наистина е Карл, който някога се бе отдалечил от Базата в гората и не се бе завърнал. Задъха се от вълнение и викна: „Карл!“. Карл бавно се обърна, лилавата светлина от прозореца освети лицето му и Атос видя, че не е Карл, а някакъв непознат местен човек, който безшумно се приближи към него и се наведе, без да сваля ръце от гърба си. Лицето му се виждаше ясно — изтощено, голобрадо лице, — изобщо не приличаше на лицето на Карл. Непознатият не каза нито дума, изправи се и тръгна към вратата, все така прегърбен, но докато прекрачваше прага, Атос разбра, че това все пак е Карл, скочи и изтича след него.