Навън се спря и огледа улицата. Беше много светло, защото ниско над селото висеше светещото в лилаво небе. По диагонал, на другата страна на улицата, се издигаше плоска, странна на вид постройка, край която се тълпяха хора. Човекът, приличащ на Карл, вървеше към нея, приближи я и се смеси с тълпата. Атос също искаше да се приближи до постройката, но краката му бяха като отсечени и не можеше да ходи. Учуди се как изобщо стои на тези крака, страх го беше, че ще падне, искаше да се хване за нещо, но нямаше за какво — около него беше пусто.
Разнесе се вик, силен вик от болка, и ушите на Атос писнаха. Той веднага разбра, че викът идва от това плоско здание, може би защото нямаше откъде другаде да се вика. И почти веднага почувства остро убождане в гърба. Обърна се и видя Нава, която бавно падаше ничком, с отметната назад глава. Подхвана я и я вдигна, без да разбира какво се случва. Чувстваше огромно желание да узнае какво става с нея. Главата й бе отметната и откритото й гърло бе пред очите му. Там, където у всички земни жители имаше ямичка между ключиците, при Нава имаше две и всички местни жители имаха по две. Беше извънредно важно да разбере защо имат по две. Той забеляза, че викът не стихва, и разбра, че трябва да иде там, където викаха. Какво им даваха двете ямички? В какво е тяхната целесъобразност? Викът не спираше. Може би в това бе разковничето, защо никой не беше помислил за това, трябваше отдавна да се помисли и тогава всичко щеше да бъде иначе.
Викът спря. Атос видя, че стои пред самото здание, сред хората, пред квадратна черна врата, и се опита да разбере какво прави тук, с Нава на ръце, но не успя, защото през черната квадратна врата излязоха Карл и Валентин. Мрачни и ядосани, те спряха и започнаха да разговарят. Той виждаше как мърдат устните им и се досещаше, че спорят, че са недоволни, но не долавяше думите им, само веднъж разпозна полупознатата му дума „хиазма“. И тогава си спомни, че когато Карл изчезна, намериха Валентин месец след аварията и го погребаха. Изпита непоносим ужас и отстъпи назад, но се блъсна в някого. Дори когато видя, че това не са Карл и Валентин, ужасът му не намаля и продължи да отстъпва. Изведнъж някой до него каза: „Къде и ти с тях? Върви направо, ето я вратата, не я ли виждаш?“. Тогава той се обърна, метна Нава на рамо и тръгна по пустата осветена улица като насън, на омекналите си, подгъващи се нозе, само дето не чу зад себе си тропот от преследване.
Удари се в едно дърво и се опомни. Нава извика и той я остави на земята. Под краката му имаше трева.
Оттук се виждаше цялото село. Над него като лилав светещ конус се спускаше мъгла и къщите изглеждаха размити, размити му се струваха и фигурките на хората.
— Аз нищо не помня — проговори Нава. — Защо сме тук? Нали легнахме да спим. Или всичко това е сън?
Атос я вдигна и тръгна нататък, нататък, нататък, докато наоколо не стана съвсем тъмно. Повървя още малко, пусна Нава на земята и седна до нея. Наоколо шумеше висока топла трева. Нямаше никаква влага, никога не беше попадал в гората на такова сухо и благодатно място. Болеше го глава, непрекъснато му се спеше, не му се искаше да мисли за нищо, изпитваше само огромно облекчение заради това, че се е канел да направи нещо ужасно, но не го е направил.
— Мълчаливецо — каза сънено Нава, — знаеш ли, аз все пак си спомних къде съм чувала подобна реч. Ти говореше така, когато беше в безсъзнание. Слушай, да не би ти да си родом от това село? Може би просто си забравил? Ти тогава беше много болен, Мълчаливецо, беше без памет…