— Спи — каза Атос. Не му се мислеше. За нищо не му се мислеше. „Хиазма“ — спомни си той.
5
Дирижабълът рисковано се гмурна ниско под блъсканите от вятъра облаци над гората — на половин километър от мястото, където бяха забелязани сигналните ракети на Сартаков — и хвърли всъдехода.
Леонид Андреевич усети лек тласък, когато парашутите се разтвориха, и след няколко секунди втори, по-силен тласък, почти удар, когато всъдеходът, чупейки дърветата, рухна в гората. Алик Кутнов откачи парашутите, включи за проба двигателите и доложи: „Готов“. Пол изкомандва: „Засечи пеленгатора и напред!“.
Леонид Андреевич ги гледаше с известна завист. И двамата работеха, и двамата бяха заети, и се виждаше, че това, което правят, им харесва — и рискованият скок от малка височина, и кладенецът в горската зеленина, направен от падащия танк, и ревът на двигателите и изобщо цялото положение, когато не чакаш вече нищо, когато всичко вече се е случило и мислите не се разпръскват като весела компания на пикник, а са строго подчинени на ясна и определена цел. Вероятно така са се чувствали древните пълководци, когато уж загубилият се противник внезапно изниква, намеренията му стават ясни и те вече са могли да се опрат в действията си на добре познатите устави и заповеди. Леонид Андреевич подозираше също, че те тайно се радват на произшествието, защото то им дава възможност да демонстрират своите умения, готовност и опитност. Радват се, че засега всички са живи и никой от нищо не е заплашен. Лично Леонид Андреевич, ако се абстрахираше от мимолетното чувство на завист, чакаше срещата с неизвестното и се страхуваше от нея.
Всъдеходът бавно и предпазливо се придвижваше към целта. При неговото приближаване растителността мигновено губеше влагата си и дънерите на дърветата, клоните, листата, лианите, цветята и гъбите се разпадаха на прах, който се смесваше с блатната почва и веднага замръзваше, разстилайки се под гъсениците като звънка ледена броня. „Виждам ви“ — съобщи гласът на Сартаков от високоговорителя и Алик веднага спря. Облакът прах бавно се слегна.
Леонид Андреевич бързо откопча предпазните колани, гледайки обзорния екран. Не знаеше какво ще види. Нещо подобно на кисел, от който ти се повдига. Нещо необикновено, което не може да бъде описано. А наоколо гората мърдаше, трептеше и се гърчеше, менеше окраската си, преливаше и избухваше, лъжеше зрението, настъпваше и отстъпваше, подиграваше се, плашеше и издевателстваше. Тя цялата бе необикновена, не подлежеше на описание и от нея му се повдигаше. Но най-необикновеното, най-невъзможното, най-невъобразимото в тази гора бяха хората и затова Леонид Андреевич видя тях преди всичко друго. Те вървяха към всъдехода, тънки и ловки, уверени и изящни, вървяха леко, без колебание, мигновено и точно избираха мястото, където да стъпят, и се правеха, че не забелязват гората, че в нея са като у дома си, че тя им принадлежи. Дори не си даваха вид, а точно така мислеха. А гората висеше над тях, смееше се беззвучно и ги сочеше с безброй присмехулни пръсти, като ловко се преструваше на позната, покорна и лесна за своите. Засега.
Рита Сергеевна и Сартаков се покатериха на гъсеницата и всички излязоха да ги посрещнат.
— Защо така предпазливо? — попита Пол Сартаков.
— Предпазливо ли? — учуди се Сартаков. — Я погледни! Виждаш ли?
— Какво?
— Това — каза Сартаков. — Вгледай се по-внимателно…
— Здравейте, Леонид Андреевич — поздрави Рита Сергеевна. — Вие съобщихте ли на Тойво, че всичко е наред?
— Тойво нищо не знае — отговори Леонид Андреевич. — Не се тревожете, Рита. Как се чувствате? Какво се случи?
— Ама ти не гледаш, където трябва — нетърпеливо говореше Сартаков. — Абе, вие май всички сте ослепели…
— А! — извика Алик и показа с пръст. — Виждам! Леле-мале!
— Да-а-а — тихо и напрегнато произнесе Пол.
Тогава и Леонид Андреевич видя. То се появи като изображение на фотографска хартия, като фигурка на загадъчна детска рисунка: „Къде е скрито зайчето?“. Веднъж щом го видиш, вече е невъзможно да го изгубиш от поглед. То беше съвсем наблизо, започваше на няколко метра от гъсениците на всъдехода.
Огромен жив стълб се издигаше към короните на дърветата, сноп от тънки прозрачни нишки, лепкави, блестящи, извиващи се и натегнати, пронизваше плътната пелена от листа и се издигаше нагоре към облаците. Той се зараждаше в клоаката, в мазната клокочеща клоака, запълнена с протоплазма, жива, активна, вряща, примитивна плът, която грижливо се организираше и веднага се разлагаше, като изливаше продуктите на разлагането по полегатите си брегове, плюеше лепкава пяна… И веднага на фона на шума на гората се чу гласът на клоаката, сякаш се включиха невидими звукови филтри: клокоченето, плясъците, въздишките, бълбукането, протяжните блатни стонове. Заля ги тежка вълна от миазми: на сурово сочно месо, слуз, прясна жлъч, суроватка, лепило и едва тогава Леонид Андреевич забеляза, че Рита и Сартаков са с кислородни маски, а Алик и Пол, мръщейки се болезнено, си слагат противогазите. Той лично предпочете да не го прави, с надеждата, че поне миризмите ще му разкажат това, което отказваха да разкрият очите и ушите…