— Какъв ужас… — каза Алик с отвращение. — Какво е това, Вадим?
— Откъде да зная? — каза Сартаков. — Може би някакво растение…
— Животно е — каза Рита Сергеевна. — Животно, а не растение… То се храни с растения.
Около клоаката, загрижено склонени над нея, трептяха дървета, чиито клони бяха обърнати на една страна и растяха към врящата маса, а по тях се виеха и падаха в клоаката дебели мъхести лиани. Клоаката ги приемаше, протоплазмата ги оглозгваше и ги превръщаше в себе си така, както можеше да разтвори и направи своя плът всичко, което я обкръжаваше…
— Не — каза Сартаков. — То не се движи. То дори не расте. Отначало ми се стори, че се разлива и се прокрадва към нашето дърво, но това беше просто от страх. Или пък дървото ни се приближаваше към нея…
— Не зная — каза Рита. — Карах хеликоптера и нищо не забелязах. Най-вероятно сме се врязали в този… стълб, витлата се заплетоха в нишките, добре че летяхме ниско и с малка скорост, страхувахме се от буря и търсехме място за кацане…
— Да бяха само растенията! — каза Сартаков. — Видяхме как там падат и животни. Сякаш нещо ги привлича и те с писъци пълзят по клоните, хвърлят се долу и се разтварят веднага, без остатък.
— Не, това е чиста случайност — каза Рита. — Отначало не ни вървеше, после ни провървя. Хеликоптерът буквално кацна в короната и не се обърна, дори вратата не се заклини, тъй че според мен корпусът му е цял, загубихме само витлата.
— Нито миг покой — каза Сартаков. — То непрекъснато клокочи, като сега, но това не е най-интересното. Да почакаме няколко минути и ще видите най-интересното…
И след няколко минути Сартаков каза: „Ето го!“.
Клоаката раждаше. На нейните полегати брегове с нетърпеливи, спазматични тласъци едно след друго се появяваха топки белезникаво потръпващо тесто, които безпомощно и сляпо се търкаляха по земята, после замираха, сплескваха се, протягаха лъжекрака и изведнъж започваха да се движат някак смислено, дори суетно, бутайки се, но вече в едно направление, разделяйки се и сблъсквайки се едно в друго, по един радиус спрямо клоаката, в храстите, далеч, в една течаща белезникава колона, като исполински торбести, подобни на плужеци мравки.
— То ги изхвърля на всеки час и половина — съобщи Сартаков. — По десет, двайсет, трийсет парчета… Удивително редовно, на всеки осемдесет и седем минути…
— Не, не е задължително — каза Рита. — Понякога тръгват в тази посока, а понякога натам, покрай нашето дърво. Но най-често пълзят, както сега… Пол, хайде да проследим накъде отиват, едва ли е надалеч, те са прекалено безпомощни…
— Може да са семена — предположи Сартаков, — а може да са кученца, откъде да зная, може и да са малки тахорги. Нали още никой никога не е виждал малки тахорги. Добре би било да ги проследим и да видим какво става после с тях. Какво мислиш, Пол?
„Да, би било добре. Защо не? Щом сме тук, защо не? Може да вървим заедно и да внимаваме. Всичко е възможно, засега всичко е възможно, може би това е просто излишен израстък на маската, загадъчен и безсмислен, а може би именно тук маската се е открехнала, но лицето под нея е толкова непознато, че и то ти се струва маска и колко хубаво би било, ако се окажат семе или малки тахорги.“
— Защо не? — каза Пол решително. — Хайде! Поне ще узная в какво ще ровят нашите биолози. Да съобщим на Шестопръстия да ни следва с дирижабъла…
Влязоха в кабината, Пол се свърза с дирижабъла, а Алик започна да обръща всъдехода. „Добре — каза Шестопръстия, — ще бъде изпълнено. А какво е това долу? Гейзер някакъв ли е? Непрекъснато се натъквам на нещо меко и нищо не виждам, много е неприятно и стъклата на кабината се зацапаха с нещо лепкаво…“ Алик правеше завой на една гъсеница и кърмата поваляше дървета.
— Олеле! — изведнъж възкликна Рита. — Хеликоптерът!
Алик спря и всички се втренчиха в хеликоптера. Машината бавно падаше, удряйки разперените клони, плъзгаше се по тях, преобръщаше се, докосваше ги със счупените си винтове и увличаше след себе си облак листа. Рухна в клоаката. Всички станаха едновременно. На Леонид Андреевич му се стори, че протоплазмата се огъна под вертолета, сякаш смекчи удара, меко и беззвучно го пропусна в себе си и се затвори над него.