— Да — каза недоволно Сартаков. — Глупава работа, целият ни седмичен труд…
Клоаката стана паст, смучеща, опитваща, наслаждаваща се. Тя премяташе хеликоптера, както човек премята в устата си голям бонбон. Вертолетът се въртеше в пенещата се маса, изчезваше и отново се появяваше, безпомощно махайки с остатъците от винтовете си и с всяко появяване от него оставаше по-малко и по-малко. Органичната му обшивка изтъняваше, ставаше прозрачна като тънка хартия и през нея вече смътно се очертаваха двигателите и рамите на приборите. После обшивката се олющи, машината изчезна и повече не се появи. Леонид Андреевич погледна Рита. Тя бе бледа и със стиснати ръце. Сартаков се изкашля и каза:
— Честно казано, не предполагах… Длъжен съм да ти кажа, директоре, че се държах доста невнимателно, но изобщо не предполагах…
— Напред — сухо заповяда Пол на Алик.
„Палетата“ бяха четирийсет и три. Те бавно, но неуморно се движеха в колона по едно, сякаш течаха по земята, преливаха над дънерите на изгнилите дървета, през овразите, по локвите застояла вода, през високата трева, през бодливите храсталаци. И оставаха бели и чисти, нито прашинка не полепваше по тях, нито едно бодилче не ги нарани и черната блатна кал не ги зацапа. Те течаха с тъпа, лишена от мисъл увереност, сякаш по отдавна познат път.
Алик бе изключил всички прибори за външно въздействие и много внимателно караше паралелно на колоната, като се стараеше да не се приближава прекалено към нея, но и да не я изпуска от поглед. Скоростта беше нищожна, по-ниска от тази на пешеходец, и това продължи дълго. На всеки половин час Пол изстрелваше сигнална ракета и скучният глас на Шестопръстия съобщаваше от високоговорителя: „Ракетата виждам, вас не“. Понякога добавяше: „Вятърът ме отнася. А вас?“. Това беше негова лична традиционна шега.
От време на време Сартаков (с разрешението на Пол) излизаше от кабината, скачаше на земята и вървеше до някое от „палетата“. Те не му обръщаха никакво внимание: очевидно, даже не подозираха за съществуването му. После (пак с разрешението на Пол) успоредно на „палетата“ вървяха Рита Сергеевна и Леонид Андреевич. От „палетата“ се носеше неприятна миризма, бялата им обвивка беше сякаш прозрачна и под нея на вълни се движеха някакви сенки. Алик също помоли да върви с тях, но Пол не го пусна. Той самият също не отиде.
Като се върна от поредната си разходка, Сартаков предложи да хванат едно „пале“.
— Няма нищо по-лесно от това — каза той. — Ще изпразним контейнер за вода, ще покрием едно и ще го дръпнем встрани. Все някога ще се наложи да уловим някое.
— Не позволявам — каза Пол. — Първо, то ще умре. И второ, нищо няма да разреша, докато не си изясним всичко.
— Какво значи всичко? — агресивно попита Сартаков.
— Всичко — каза Пол.
— Какво е това, защо, за какво? И като допълнение, какъв е смисълът на живота? — каза Сартаков агресивно.
— Според мен това е просто някакво живо същество — каза Алик, който никак не обичаше споровете.
— Много е сложно за живо същество — каза Рита. — Имам предвид, че е прекалено сложно за такива големи размери. Трудно мога да си представя що за живо същество е това.
— На вас ви е трудно — каза Алик добродушно. — Или на мен, например. А, да речем, вашият Тойво може без никакво усилие да си го представи, за него това е по-лесно, отколкото аз запалвам двигателя. Щрак — и си го представя.
— Знаете ли какво е това? — каза Сартаков, който се бе успокоил. — Това е капан.
— Чий капан?
— Нечий капан — отвърна Сартаков.
— Лови хеликоптери — каза Пол.
— Ами може — рече Сартаков. — Сидоров изчезна преди три години, преди него Карл, а сега и моят вертолет.
— Нима Карл загина тук? — попита Алик.
— Не е важно — каза Сартаков. — Капаните може да са много.
— Пол — намеси се Рита Сергеевна, — може ли да поговоря с Тойво?
— Може — разреши Пол, — сега ще го извикам…
Рита поговори с Тойво. Сартаков още веднъж излезе и повървя редом с „палетата“. Шестопръстия пак съобщи, че вятърът го отнася, и още веднъж попита дали отнася и тях. После видяха, че строят на „палетата“ се наруши. Колоната се раздели. Леонид Андреевич преброи, че трийсет и две „палета“ продължиха направо, а единайсет, след като се построиха пак в колона, завиха наляво пред всъдехода. Алик се приближи още няколко метра и спря.