— Вляво има езеро — съобщи той.
Вляво между дърветата се ширна езеро — равна, гладка неподвижна тъмна вода, — съвсем близо до всъдехода. Леонид Андреевич видя ниското мъгливо небе и смътните очертания на дирижабъла. Единайсет „палета“ уверено вървяха към водата. Леонид Андреевич наблюдаваше как те преливат през едно криво коренище на самия бряг и едно след друго тежко пльосват в езерото. По тъмната вода тръгнаха мазни кръгове.
— Потъват! — каза учудено Сартаков.
— Давят се — рече Алик. — Е, Пол, след тях ли? Или направо?
Пол разглеждаше картата.
— Както винаги — каза той, — това езеро го няма на картата. Ако картите ни навършат повече от две години, вече не са верни. — Той сгъна картата и дръпна към себе си окуляра на перископа. — Ще тръгнем направо… Но почакайте малко.
Той бавно въртеше перископа, после спря и започна да се взира. В кабината изведнъж стана тихо. Всички го гледаха. Леонид Андреевич видя как лявата му ръка напипа спусъка на кинокамерата и го натисна няколко пъти. После Пол се обърна и мигайки погледна към него.
— Странно — каза той. — Може би вие ще погледнете? На онзи бряг…
Леонид Андреевич взе перископа. Не очакваше да види нищо. И нищо не видя. Езерна повърхност, далечен, обрасъл с трева бряг, горичка на фона на сивото небе.
— А вие какво видяхте там? — попита той, взирайки се.
— Там имаше бяла точка — каза Пол. — Стори ми се, че във водата видях човек… Глупаво е, разбира се.
Тъмна вода, малка горичка, сиво небе.
— Ще смятаме, че е била русалка — каза Леонид Андреевич и се отдалечи от окуляра.
6
Когато Атос се събуди, Нава още спеше. Лежеше по корем във вдлъбнатината между две коренища, с лице в свивката на лявата ръка, а дясната — отметната встрани. Атос видя в мръсния й полуотворен юмрук тънък метален предмет. Отначало не разбра какво е и внезапно си припомни странния полусън от тази нощ, своя страх и облекчението си, че не се случи нищо ужасно. После си спомни що за предмет е това и дори в паметта му изплува наименованието му. Това беше скалпел. Той изчака известно време, проверявайки съответствието между формата на предмета и звученето на думата, разбирайки подсъзнателно, че няма какво да проверява, че всичко е вярно, но абсолютно невъзможно, защото скалпелът, с формата и названието си, чудовищно не съответстваше на този свят. Събуди Нава.
— Какво сухо място, никога не съм си представяла, че има такива места, и каква трева расте тук, а, Мълчаливецо? — Тя млъкна и поднесе към очите си юмрука със скалпела. Погледа го, после писна, хвърли го и скочи на крака. Скалпелът се вряза в тревата и се заби в земята. Те го гледаха и им стана страшно. — Какво е това, Мълчаливецо? — попита шепнешком Нава. — Какъв страшен предмет… Или е растение? Тук всичко е толкова сухо, може да е растение?
— Защо да е страшен? — попита Атос.
— Как да не е страшен — отвърна момичето. — Само го вземи в ръка… Опитай, опитай, вземи го и ще разбереш защо е страшен. Самата аз не зная защо е страшен…
Атос взе скалпела. Той беше още топъл, но острият му връх студенееше и ако плъзнеше предпазливо пръст по него, можеше да намери мястото, където вече не е топъл и става студен.
— Откъде го взе? — попита Атос.
— Отникъде — каза Нава. — Той сигурно сам се е пъхнал в ръката ми, докато съм спала. Виждаш ли колко е студен. Сигурно е пожелал да се стопли и се е вмъкнал в шепата ми. Аз никога не съм виждала такива… такива… дори не зная как се нарича. Може би има и крачета, но ги е скрил? Колко е твърд. А може би ние с теб още спим? — Тя изведнъж млъкна и погледна Атос. — Тази нощ бяхме ли в селото? Бяхме, нали… И там срещнахме човек без лице, който ме взе за момче… И търсихме къде да поспим… Да, а после се събудих, тебе те нямаше и започнах да те търся с ръка… Ето кога се е вмъкнал в шепата ми! — каза тя. — Ама че чудна работа, Мълчаливецо. Аз тогава изобщо не се страхувах от него, дори напротив… Беше ми нужен за нещо…
— Това е било сън — решително каза Атос. Побиха го тръпки. — Забрави, било е сън. По-добре потърси нещо за ядене… А аз ще заровя този предмет.
— За нещо ми беше нужен — повтори Нава. — Нещо трябваше да направя… — Тя поклати глава. — Не обичам такива сънища. Нищо не помня. Закопай го по-дълбоко, за да не изпълзи и отново да влезе в селото и да изплаши някого… Зарови го, а аз ще отида да потърся. — Тя подуши въздуха. — Наблизо има плодове. Чудна работа откъде в толкова сухо място има плодове.