Леко и безшумно тя затича по тревата. А той остана да седи, стиснал скалпела. Не го зарови. Омота острието със стиска трева и го скри в пазвата си. Сега си спомни всичко. Но така и не можа да разбере кое бе сън и кое действителност.
Нава се върна бързо и изсипа от пазвата си цяла купчина ягоди и няколко големи гъби.
— Там има пътека, Мълчаливецо — рече тя. — Хайде да не се връщаме в селото, а да тръгнем по нея. Все ще стигнем някъде. Ще попитаме за пътя към Ново село и всичко ще е наред. А в онова село да не се връщаме. Веднага не ми хареса. Добре, че си тръгнахме оттам. Изобщо не трябваше да влизаме в него, дори крадците викаха да не ходим, че лошо ще ни сполети, ама ти никога никого не слушаш, и ето че заради теб едва не ни сполетя беда… Защо не ядеш? Гъбите засищат, ягодите са вкусни, а сега се сещам, че мама ми казваше, че най-вкусните гъби растат там, където е сухо, но тогава аз не разбирах какво е това сухо. Мама разправяше, че преди на много места е било сухо, затова тя разбираше, а аз не.
Атос опита една гъба и я изяде. Гъбите наистина бяха добри. Ягодите също бяха добри и той се почувства ободрен. И на него не му се искаше да се връща в селото. Опита се да си представи местността така, както Куция му я описа, и нарисува с клечка на земята. Спомни си, че той му говореше за пътя към Града, който трябваше да минава по тези места. Куция със съжаление казваше, че пътят бил много хубав, най-прекият път до Града, само дето не можеш да стигнеш до него през блатото, пък и не се знае дали още съществува… Възможно бе пътеката, посочена от Нава, да е именно този път. Рискът си струваше. Но първо трябваше все пак да се върнат.
— Налага се все пак да се върнем — каза той, след като хапнаха.
— Къде, в онова село ли? — Нава се разстрои. — Защо говориш така, Мълчаливецо? Какво не видяхме в това село? Ето затова не те обичам аз тебе — не можем да се разберем по човешки… Току-що решихме да не се връщаме, а ти пак искаш да се връщаме.
— Налага се — повтори той. — И на мен не ми се ще, но се налага. Може би там ще ни обяснят как по-бързо да стигнем до Града… Не се сърди, Нава, и на мен не ми се иска да се връщаме…
— Щом не ти се иска, защо да се връщаме?
Той не искаше и не можеше да й обясни защо. Стана и без да се оглежда, тръгна към селото. Момичето го настигна и закрачи до него. Известно време дори мълча, но не издържа.
— С тези хора аз няма да разговарям. Ти сам си приказвай с тях. Не обичам да имам работа с човек, който дори няма лице. От такъв добро не чакай. Не може да различи момиче от момче… Още от сутринта ме боли глава. И зная защо…
Очевидно Атос беше поел доста вляво и селото се показа неочаквано между дърветата вдясно от тях. Всичко бе някак променено и той не можа веднага да разбере защо. После разбра: селото потъваше. Триъгълната поляна бе залята от черна вода, която пред очите им прииждаше и наводняваше къщите. Поляната и селото потъваха към дъното на езерото. Атос стоеше безпомощно и гледаше как прозорците изчезват под водата, как се слягат и рухват подгизналите стени, как покривите пропадат. И никой не изтичваше от къщите, никой не се опитваше да стигне до брега, никой не се показа на повърхността на водата. Най-удивителната характеристика на топографията на Пандора бе необикновено бързото преместване на фронта на езерата и блатата… На всички фронтове… Борбата… Скалпелът… Но Валентин бе мъртъв най-малко от две седмици… Плавно накланяйки се, във водата безшумно потъна и покривът на плоската постройка. Над черната вода се разнесе сякаш лека въздишка, спокойната повърхност се накъдри. Всичко свърши. Пред Атос се простираше обикновено триъгълно езеро.
— Край — каза той.
— Да — отвърна Нава. Гласът й бе толкова спокоен, че мъжът я погледна неволно. Тя наистина бе абсолютно спокойна. Дори му се стори, че е доволна. — Това се нарича Обсебване — обясни тя. — Сега тук винаги ще има езеро, а тези, които останаха в къщите, ще живеят в това езеро. Ето защо нямаха лица, но аз не се досетих веднага. Който не иска да живее в езерото, си отива. Аз, например, бих заминала, но така или иначе някога на всички ще им се наложи да живеят в езерото. Може би е хубаво. Никой не е разказвал за това. Да вървим към пътеката.
Отначало пътеката се виеше по удобни сухи места, но след известно време стръмно се спусна по склона на хълма и се превърна в мочурлива ивица черна кал. Гората свърши, отляво и отдясно пак се занизаха блата, стана влажно и задушно. Тук Нава се чувстваше много по-добре. Не спираше да дърдори и Атос постепенно се успокои. Главата му отново зашумя привично, той се движеше като в полусън, във властта на случайни несвързани мисли, дори не толкова мисли, колкото представи. В селото отдавна всички са станали. Куция куцука по главната улица и говори на всеки срещнат, че Мълчаливеца е заминал и е взел Нава със себе си, сигурно в Града отива, а никакъв Град не съществува. Може да не е в Града, може да е заминал за Тръстиките, в Тръстиките добре примамват рибата — пъхнат пръсти във водата, размърдат ги и ето ти я рибата. Ама, като си помислиш, за какво му е риба, не яде Мълчаливеца риба, глупакът му с глупак, но може пък да е решил на Нава да налови риба, Нава яде риба и той ще я храни с риба, но защо тогава непрекъснато пита за Града? Не, не е заминал за Тръстиките и трябва да се очаква, че няма да се върне скоро… А по главната улица насреща му крачи Пестника и съобщава на всеки срещнат, че Мълчаливеца е ходил и ги уговарял, да вървим, казвал, Пестнико, в Града, вдругиден да тръгнем, цяла година ме кани вдругиден да тръгнем за Града, а когато аз приготвих цяла камара храна, тъй че дъртата почна да ме псува, тогава той тръгна и без мен, и без храна… Така един тръгвал, тръгвал без храна, ама като го цапардосали по челото, вече не тръгва, и с храна не тръгва и без храна не тръгва, така са го цапардосали… А Опашатия стои до закусващия в къщата му дядка и му говори: пак ядеш, пак чуждо ядеш, ти да не си помислиш, че съм стиснат, само дето се чудя как в такова кльощаво старче се събират толкова гърнета храна, ти яж, но ми кажи: може би не си само един ти в селото, може би сте двама, трима или двама, опасно е да те гледа човек как ядеш, наядеш се, а после говориш какво не трябва…