Нава вървеше редом, хванала с две ръце ръката му и разказваше:
— После живя в нашето село мъж, когото наричаха Обида-Мъченик. Ти не го помниш, защото тогава беше в безсъзнание. Та този Обида-Мъченик непрекъснато на всеки се обиждаше и питаше защо? Защо през деня е светло, а през нощта тъмно? Защо мъртъвците крадат жени, а не пипат мъжете? Мъртъвците му откраднаха две жени една след друга. Първата още преди мен, а втората, когато вече се бях родила, та той все ходеше и питаше защо са откраднали жена му, а не него. Нарочно по цели дни и нощи бродеше из гората, за да откраднат и него и така да намери жените си, но така и не го отвлякоха, защото на мъртъвците мъже не им трябват, на тях жени им трябват, такива са им табиетите и заради някакъв си Обида-Мъченик няма да си ги променят я… Питаше още защо трябва да се работи на нивата, след като в гората има колкото щеш храна, поливай с квас и яж, старейшината му казва: като не искаш, не работи, никой не те принуждава, а онзи все пита защо, та защо… Или се залепи към Пестника. Защо, пита го, Горно село обрасна с гъби, а нашето — не? Пестника отначало спокойно му обяснява: в Горно село се случи Обсебването, а при нас още не. А онзи пита: защо у нас Обсебването толкова дълго не идва? Измъчи той Пестника, че онзи закрещя така, че го чу цялото село, и изтича да се оплаче на старейшината. Старейшината също се разсърди, събра селото и погнаха Обида-Мъченик, за да го накажат, но така и не го хванаха. Той и на стареца досаждаше непрекъснато, дядката дори престана да ходи да яде при него, после не издържа и му рече: остави ме на мира, заради тебе залъкът ми присяда, откъде да зная защо? Градът знае защо. И край. Отиде Обида-Мъченик в Града и повече не се върна…
Отдясно и отляво лениво плаваха жълто-зелени петна, глухо пукаха презрели гъби-упойници и мятаха във всички посоки рижи фонтани от спори, с вой налетя заблудена горска оса, постара се да се блъсне в очите им и се наложи да пробягат стотина крачки, за да се отърват. Шумно и делово майсторяха обиталищата си разноцветни подводни паяци, дървета-скачачи приклякваха и се свиваха, готови за скок, но усещайки хората, замираха и се преструваха на обикновени и нямаше върху какво да се спре погледът му и какво да запомни. Нямаше и върху какво да се размишлява, защото да мисли за Карл и Валентин, за отминалата нощ и потъналото село, означаваше да бълнува.
— Добър човек беше Обида-Мъченика, двамата с Куция те намериха край Тръстиките. Тръгнали за Мравуняците, ама вятърът ги отвял в Тръстиките, намерили те там и те довлекли, по-точно довлякъл те Обида-Мъченик, а Куция се тътрел отзад и събирал всичко, което изпадало от теб… Много неща насъбрал, а после разказваше, че се уплашил и всичко изхвърлил. Такива неща при нас никога не са расли и не биха могли да растат. После Обида-Мъченик ти съблякъл дрехите, много странно облекло си имал, никой не могъл да разбере къде расте такова нещо, та разрязал дрехите и ги разсадил, като си мислел, че ще поникнат. Но нищо не поникнало, не покълнало дори, и той пак взе да обикаля селото и да пита, защо, ако всяка друга дреха бъде посадена, пониква, а твоята дори не покълнала. Тебе много те питаше, но ти тогава беше в безсъзнание, само мърмореше нещо и се пазеше с ръце… Така нищо не можа да разбере от теб и те остави на мира. После още мнозина ходиха до Тръстиките: и Пестника, и Опашатия, дори старейшината, надявайки се да намерят още един такъв. Но не намериха. Тогава ме дадоха на теб. Грижи се за него, казаха, ако го отгледаш, ще ти стане мъж, нищо, че е чужд и ти си чужда. Как попаднах в това село ли? Мъртъвците отвлякоха мама и мен. А нощта беше безлунна…