— Знаеш ли, Мълчаливецо — каза тя, — хайде да не ходим при това езеро, а? Нещо в него не ми харесва. Там нещо не е наред. Според мен дори не е езеро, освен вода там има още много неща.
— Има ли вода? — попита Атос. — Жаден съм.
— Има вода — неохотно призна Нава. — Но е топла. Лоша е. Мръсна е. Ти почакай тук, ужасно шумно стъпваш и нищо не чувам, стой и ме почакай, а аз ще те повикам, ще ти свирна като скачач. Знаеш ли как свири скачач? Ето така ще ти свирна. Ти стой или по-добре седни…
Тя хлътна в тръстиките и изчезна… И тогава Атос забеляза странната тишина, която цареше тук. Не се чуваше нито жужене на насекоми, нито бълбукане и въздишки от блатото, нито викове на горски животни. Влажният и горещ въздух беше неподвижен. Атос седна на тревата, отскубна няколко тревички, разтри ги между пръстите си и неочаквано видя, че земята тук като че става за ядене. Отскубна стиска трева с малко пръст и започна да яде. Почвата утоляваше глада и жаждата. На вкус беше прохладна и соленичка. После от тръстиките безшумно се появи Нава. Тя клекна до него и също започна да се храни, бързо и усърдно. Очите й бяха кръгли.
— Добре, че хапнахме — рече тя накрая. — Искаш ли да видиш що за езеро е това? И аз искам да го погледна още веднъж, но сама ме е страх. Това е същото езеро, за което Куция непрекъснато разказва, само че аз мислех, че си измисля или му се е привидяло, а се оказва, че е истина, макар че може и на мен да ми се е привидяло…
— Да идем да видим — каза Атос.
Езерото се оказа на двеста крачки. Атос и Нава нагазиха до кръста във водата и разтвориха тръстиките. Над повърхността лежеше двуметров слой бяла мъгла. Водата беше топла, дори гореща, но чиста и прозрачна. Мъглата бавно се полюшваше в правилен ритъм и след минута на Атос му се стори, че чува някаква мелодия. В мъглата имаше някой. Хора. Много хора! Всички бяха голи и лежаха неподвижно на повърхността. Атос потръпна.
— Да се махаме оттук — рече той и задърпа Нава за ръката. Добраха се до брега и стигнаха до пътеката.
— Това не са никакви удавници — каза Нава. — Куция нищо не е разбрал. Просто са се къпали тук, изригнал е горещ извор и те са се сварили. Много е страшно, Мълчаливецо — каза тя след кратко мълчание. — Дори не ми се иска да говоря за това. А пък колко са много — цяло село.
Стигнаха до мястото, където пътеката се разделяше, и се спряха.
— Нагоре ли ще вървим? — попита Нава.
— Да — каза Атос.
Завиха надясно и започнаха да се изкачват по склона.
— И всички бяха жени — рече момичето. — Забеляза ли?
— Да — отвърна мъжът.
— Това е най-страшното. Изобщо не мога да го разбера. А може би… — Тя погледна Атос. — А може би мъртъвците са ги събрали там. Ловят ги по селата, хвърлят ги в езерото и ги сваряват… Защо напуснахме селото? Да бяхме останали там, нищо нямаше да видим, щяхме да живеем спокойно, ама не, на теб ти притрябва в Града да вървиш… И защо ти трябва да ходиш в Града?
— Не зная — каза Атос.
Лежаха сред храстите в самия край на гората и оглеждаха върха на хълма през листата. Хълмът бе полегат и гол, а на върха му като шапка бе кацнал облак лилава мъгла. Над него беше открито небе, духаше поривист вятър и гонеше сивите облаци, ръмеше. Лилавата мъгла бе неподвижна, сякаш цареше безветрие. Беше доста хладно, дори студено, те потръпваха и тракаха със зъби, но вече не можеха да се измъкнат: на двайсет крачки от тях, прави като статуи, стояха трима мъртъвци и гледаха с празни очи и широко зейнали усти върха на хълма. Бяха дошли само преди пет минути. Нава ги подуши и понечи да побегне, но Атос й запуши устата и я натисна към земята. Тя се успокои малко и сега само силно трепереше, но вече не от страх, а от студ и отново гледаше не към мъртъвците, а към хълма.
А там ставаше нещо странно. От гората с плътно басово жужене на вълни излитаха огромни ята мухи, устремяваха се към върха и се скриваха в мъглата. Безброй мухи, гигантски рояци оси и пчели, облаци разноцветни папатаци уверено се носеха под дъжда към хълма. Склоновете му оживяха от колони мравки и паяци, от храстите изпълзяваха стотици плужеци-амеби. Беше шумно като по време на буря. Всички се стремяха към върха, вливаха се в лилавия облак и веднага настъпваше тишина. Минаваше известно време, отново се вдигаше шум и врява, всички пак изплуваха от мъглата и се устремяваха към гората. Само плужеците оставаха на върха, но вместо тях по склоновете се търкаляха най-разнообразни животни: косматки, непохватни ръкояди куцаха на тъничките си крачета и още някакви неизвестни, никога невиждани, многоцветни, голи, блестящи, многооки… И отново настъпваше тишина, а после всичко се повтаряше. Веднъж от мъглата излезе млад тахорг, няколко пъти изскачаха мъртъвци и веднага се втурваха в гората, оставяйки след себе си белезникави облачета разтапяща се пара. Неподвижният лилав облак гълташе и изплюваше, гълташе и изплюваше непрекъснато и редовно като машина.