Куция казваше, че Градът е на хълма. Може би това беше град. Но в какво беше неговият смисъл? Каква беше целта на тази странна дейност? Нещо в този смисъл можеше да се очаква. Но къде са стопаните? Атос погледна мъртъвците. Те стояха в предишните си пози, с отворени усти. „Да не би да бъркам? — помисли си той. — Може би това са стопаните. Тук съвсем отвикнах да мисля. Ако понякога се появяват мисли, се оказва, че съм напълно неспособен да ги свържа. Защо от мъглата не е излязъл още нито един плужек? Не, не е това. Трябва подред. Търся източник на разумна дейност. Просто ми трябва някой, който да ми помогне да се завърна у дома. Който да ми помогне да преодолея две хиляди километра гора. Или поне да ми каже в каква посока да вървя. Мъртъвците трябва да имат стопани, аз тях търся, търся източник на разумна дейност. — Ободри се малко. Взе да свързва мислите си. — Да започнем от самото начало. Мъртъвците трябва да имат създатели, защото те не са хора, нито животни. Следователно са произведени. А защо не са хора? Разтри челото си. Вече съм решавал тази загадка. Отдавна, в селото. Вече два пъти я решавам, защото първия път забравих отговора, а сега забравям доказателството…“ Той разтърси глава и Нава тихичко му изшътка. Той утихна и известно време лежа неподвижно, заровил лице в мократа трева. „Защо не са животни? И това го разгадах някога… Висока температура? Не, глупости.“ Изведнъж с ужас откри, че е забравил дори как изглеждат мъртъвците. Помнеше само нажежените им тела и острата болка от допира в дланите си. Обърна глава и погледна съществата. „Да. Не бива да мисля. Време е да хапнем; ти това вече си ми го разказвала, Нава; вдругиден тръгваме — това е всичко, на което съм способен. Но аз вече тръгнах! Аз съм тук, пред Града! Ще вляза в Града. Каквото и да е това. Мозъкът ми е обрасъл с гора. Не разбирам нищо… Спомних си. Поех към Града, за да ми обяснят всичко: за Обсебването, за мъртъвците, за Великото Разрохкване на Земята, за езерата с удавниците… Оказва се, че всичко това е лъжа, глупости. Надявах се, че в Града ще ми обяснят как да се добера до своите. Не е възможно те да не знаят за нашата База, Куция непрекъснато дрънка за Дяволските скали и за летящи дървета… Но нима лилавото облаче може нещо да обясни? Ще бъде страшно, ако то се окаже стопанинът. Но този извод се налага от само себе си, Мълчаливецо. Виолетовата мъгла тук е пълновластен господар, нима не помниш? И изобщо не е мъгла… Ето го разковничето, ето защо хората са прогонени като животни в шубраците, в блатата, удавени в езерата: те са били прекалено слаби, не са разбирали нищо, пък и да са разбирали — как са могли да попречат… Когато още бях земен жител и не бях прокуден, някой някак си доказваше много убедително, че контактът между хуманоиден и нехуманоиден разум е невъзможен. Да, невъзможен е. И никой вече няма да ме упъти как да стигна до своите… Моят контакт със земните жители също е невъзможен и мога да докажа това. Мога да видя Слънцето, ако през нощта се покатеря на дърво през подходящия сезон. Но на подходящо дърво. Нормално земно дърво. Което не скача. И не се оттласква. И не се стреми да ти избоде очите. Но няма дърво, от което бих могъл да видя Базата… Базата… Ба-за-та… Забравих какво е това Базата.“
Гората отново забуча, зажужа, затрещя, запръхтя и към виолетовия купол отново се втурнаха пълчища мухи и мравки. Един рояк прелетя над главите им и ги засипаха мъртви и омаломощени, смачкани от себеподобните си насекоми. Атос усети неприятно парене в ръката и я погледна. Опреният му в рохкавата пръст лакът бе оплетен от нежни нишки мицел. Той равнодушно ги разтри с длан. Отстрани се чу познато ръмжене. Той обърна глава. Иззад седем дървета тъпо го гледаше огромен тахорг. Един от мъртъвците оживя, обърна се и направи няколко крачки към животното. Отново се чу ръмжене, запращяха дървета и тахоргът се отдалечи. „Дори тахоргите се страхуват от мъртъвците — помисли си Атос. — Кой ли не се бои от тях? Мухи реват… Глупава работа. Мухи да реват. Осите реват…“
— Мама! — прошепна внезапно Нава. — Мама идва.
Тя стоеше на четири крака и гледаше през рамо. На лицето й бяха изписани огромно изумление и недоверие. Атос погледна. От гората излязоха три жени и без да обръщат внимание на мъртъвците, тръгнаха към подножието на хълма.