— Ами тогава?
— Добре — каза Леонид Андреевич, взе оръжието и откачи приклада. — Така ли? — попита той. — Тогава ще вземам това дръвце със себе си. Ще го нося в своя ягд… ягд… в ловната си чанта. — Той постави приклада на място и върна карабината на Пол. — Доволен ли сте?
Пол сви рамене.
— Не разбирам. Вие какво, да не кокетничите?
— Не — каза Леонид Андреевич. — Капризнича.
— Когато с Атос писахме съчинение за вас… преди много, много години… ви описахме като съвсем друг човек.
— Какъв? — попита поласкан Леонид Андреевич.
— Вие бяхте велик. Очите ви горяха…
— Винаги ли?
— Практически винаги.
— А кога спях?
— В нашите съчинения вие никога не спяхте. Водехте кораба през магнитните бури, през разбеснелите се атмосфери. Ръцете ви бяха стоманени и вие бяхте стремителен…
— Че аз и сега съм такъв! — извика Леонид Андреевич. — Къде е корабът?
Той скочи, отне карабината от Пол, прицели се с присвито око и извика:
— Бум-бум-бум!
После свали оръжието и попита:
— Е, как е?
— Не е същото — каза Пол, безнадеждно махайки с ръка. — Липсва интелект.
— Притрябвал ми е интелект — обидено каза Леонид Андреевич.
Отново се отпусна в креслото и попита:
— Преча ли ви?
— Не — отвърна Пол и постави карабината в шкафа, — но непрекъснато се чудя какво правите в Базата?
— Нали никому няма да кажете? — попита Леонид Андреевич.
— Щом не искате, няма.
— Ухажвам — каза Леонид Андреевич.
Пол седна.
— Кого? — попита той. — Нима Рита Сергеевна?
— Защо, това ли сте забелязали?
— Да, носи се слух.
— Само че не ухажвам нея — обидено каза Леонид Андреевич. — Ухажвам съвсем друга жена. Тя отдавна отлетя.
— Аха — каза Пол. — А вие останахте на меден месец.
— Циничен сте — каза Леонид Андреевич. — Така няма да се разберем. Я по-добре ми разкажете какво ново има днес.
— Рита Сергеевна застреля тахорг — съобщи Пол многозначително.
— Браво. Друго?
— За изминалото денонощие в поверената ми База не се е случило нищо, всичко е наред, не изпитваме нужда от нищо.
— А в базите, които не са ви поверени?
— Кои имате предвид?
— Например Земята. Или, да кажем, Дъга.
— На Земята също не изпитват нужда от нищо. Има излишък. А на Дъга… Докладите са вече в печатницата, Леонид Андреевич, след половин час ще ги прочетете лично.
— Не — каза Леонид Андреевич. — Искам първи да узная нещо. Нали сте писали съчинения за мен, Пол? Разкажете ми нещо, което го няма в докладите, нещо по-особено.
— Нима ви интересуват клюките? — осведоми се Пол.
— Много — отвърна Леонид Андреевич.
— Жалко. Клюки няма. По Д-връзката сплетни не се предават. По Д-връзката днес предават дявол знае какво.
Леонид Андреевич веднага извади тефтерче и приготви химикалка.
— Сериозно говоря — продължи Пол. — Тази нощ изведнъж прекъснаха предаването за ядрената прогноза и ни изпратиха някаква шифрограма с получател Мостепаненко. Без подател. Това се случва вече за трети път. Миналата седмица изпратиха шифрограма за някой си Херострат, а по-миналата за Пекелис. На моето запитване не отговориха. Идиотщина някаква.
— Да — каза Леонид Андреевич. — Но пък е интересно.
В тефтерчето той нарисува женска глава и под нея с печатни букви написа: ИДИОТЩИНА, ИДИОТЩИНА, ИДИОТЩИНА…
— Херострат… — каза той. — Кой е пък този Херострат? Онзи ли? В светлината на съвременната физическа теория може да се предположи…
— Някой идва — каза Пол и Леонид Андреевич млъкна.
В кабинета тичешком влезе човек.
Леонид Андреевич не го познаваше, но си личеше, че идва от гората и е развълнуван. Леонид Андреевич изпъна гръб и пъхна тефтерчето в джоба си.
— Връзка! — каза човекът, задъхвайки се. — Кога ще има връзка, Пол?
Беше облечен в гащеризон, откопчаната качулка висеше на гърдите му върху ремъка на радиостанцията. От обувките до кръста в комбинезона му се бяха набили бледорозови филизи, около десния му крак се виеше оранжева лиана, която се влачеше по пода и приличаше на пипало на самата гора, което сега ще се изпъне и ще повлече човека обратно през коридорите на управлението, надолу по ескалатора, покрай хангара и работилниците, пак надолу по другия ескалатор и през летището към пропастта, към кулата на лифта, но не в лифта, а покрай него надолу…