Танкът преодоля върха и започна да се спуска. Ръцете на Полесов изтръпнаха, игличките танцуваха около сърцето му. Скоро някоя щеше да го прободе и това щеше да е краят. Скоро плазмата ще лизне стените на реактора и това ще е краят. Беркут, безволев като кукла, се люшкаше в ремъците.
Беркут дойде в съзнание и видя осветения екран. Мъглата се бе разсеяла. Екранът работеше прекрасно, виждаха се мокри храсти, мокра трева и мокри голи дънери. На поляната излезе огромно животно, спря и се втренчи в „Тестудо“. Беркут не осъзна веднага, че това е лос. Животното имаше туловище на лос, но без горделивата му осанка: нозете му бяха изкривени, главата му падаше ниско под тежестта на чудовищно огромните му рога. Лосовете по принцип имат тежки рога, но на главата на този растеше цяло дърво, шията не издържаше под тежестта му.
— Какво е това? — със странен глас попита Иван Иванович.
Беркут разбра, че и Иван Иванович сега се свестява.
— Лос — отвърна той и извика: — Пьотър Владимирович!
— Да! — отзова се Полесов. И неговият глас беше необичаен.
— Май се измъкнахме?
— Май да… Нима това е лос?
— Лос от другата страна — каза Иван Иванович, подражавайки на гласа на биолога. Той умееше да имитира удивително сполучливо гласовете на други хора.
— Как се чувствате? — попита Беркут.
— Прекрасно — отговори Иван Иванович.
— Мен ме боли бузата — отвърна Полесов. — Но приборите отново отчитат правилно.
С наведена глава, лосът дойде почти плътно до танка и застана, движейки ноздрите си.
— Той няма очи — каза Полесов с равен глас.
Лосът нямаше очи. Вместо тях се белееше лепкава плесен.
— Изплашете го, Пьотър Владимирович — прошепна Беркут. — Моля ви!
Полесов пусна сирената. Животното постоя, мърдайки ноздри, обърна се на треперещи крака и бавно се отдалечи. Крачеше мъчително, несигурно, сякаш вместо пълна крачка всеки път правеше половин. Главата му бе наведена към земята, хлътналите му хълбоци блестяха от влага.
— Мутацията го е наказала, както Бог костенурката… — измърмори Иван Иванович.
Наблюдаваха как лосът се препъва из високата мокра трева. После животното се скри зад дърветата и Беркут каза:
— Пьотър Владимирович, вие сте юнак!
— За какво става дума? — попита Полесов.
— Измъкнахте ни от такъв капан…
— Дребна работа — отвърна спокойно Полесов.
— Не, наистина, просто не си представям как успяхте. Аз, например, лежах в безсъзнание, като момиченце.
Полесов премълча. Включи двигателя и пусна разузнавачите. Киберите изскочиха, огледаха се и се пръснаха. Вече не ги беше страх. „Тестудо“ тръгна с рев след тях.
4
По-късно същата сутрин танкът преодоля последната преграда и застана на края на гигантска котловина. Тъмнозелената, мокра от нощния дъжд тайга остана назад тиха и строга под ослепителното слънце. Там, откъдето бе минала машината, бе останала широка просека, а от двете й страни бяха повалени овъглени, зацапани с бяла плесен дървета.
На дъното на котловината лежаха развалините на старинна лаборатория. Земята бе гола и черна, от нея се издигаше пара, която изкривяваше перспективата, черните руини трептяха и се разтапяха в струите топъл въздух.
— Боже мой! — с треперещ глас проговори Иван Иванович. — Бож-же мой!
Той добре помнеше това място въпреки изминалите близо петдесет години. На обширния залят с бял бетон площад, на слънцето блестеше великолепно чудовище — двукилометровото колело на мезонния генератор, обкръжено от стъклените кули на регулиращите устройства. И един ден то бе избухнало за една стомилионна част от секундата. Заревото се видя на стотици километри, а ударът бе отбелязан от всички, сеизмични станции в Сибир.
— Все пак разрушенията не са толкова големи — каза Берукт, сякаш се утешаваше. — Мислех, че тук не е останало нищо, само гола земя.
— Бож-же мой — повтори Иван Иванович. Той потърка небръснатата си, скърцаща брада и каза: — Ей там беше релейната станция, аз я строих. А там — стопанството на Чебоксаров, вечна му памет… Нищо не е останало.
— Не зная какво и къде имате намерение да търсите — каза Полесов, — но аз пускам разузнавачите. На вас ви трябва информация. Нека киберите разузнаят какво е положението.
— Ах да, информация… — Иван Иванович насмешливо издаде напред долната си устна. — Разбира се…