— Добре — съгласи се Беркут. — А през това време ще закусим.
Иван Иванович подскачаше на място и се взираше в екрана. Очите му блестяха. Полесов си поигра с копчетата. На екрана се виждаше как разузнавачите скочиха на земята, изтичаха по склона на котловината и се скриха в развалините. Тогава Полесов извади консерви и хляб във вакуумирана опаковка. Тримата хапнаха и пиха кафе от термоси.
— Къде беше по време на взрива, Иван Иванович? — попита Беркут.
— В Лантанид.
— Провървяло ти е.
— За щастие не само на мен — каза Иван Иванович. — Тук нямаше почти никой. Лабораторията беше телемеханична… Затова сега всички ядрени лаборатории са на Луната и на спътници… Я го виж нашия водач…
Беркут се обърна. Полесов спеше, положил глава на пулта за управление, като стискаше между коленете си термос с кафе.
— Измори се — отбеляза Иван Иванович.
Полесов се събуди, махна чинията, облегна се на облегалката на креслото и отново заспа. След няколко минути Иван Иванович викна радостно:
— Разузнавачите се връщат!
Сред развалините се показаха блестящи живи точки. Полесов разтърка очи и се протегна. После се наведе над пулта и започна да разчита записа.
— Радиацията не е много висока — двайсет, двайсет и пет рентгена. Температурата е… Налягането е… Влажността е… Всичко е в нормата… Белтъци… Бактерии…
— Браво на бактериите — каза Иван Иванович. — Давай нататък!
— Нататък… Ето пак забранена зона. Площадът е около хектар. Киберите се завъртяха наоколо и се отдалечиха. И, разбира се, пак имаме осветена лента.
— Какво е това, пак ли синята мъгла?
— Не. Тоест не зная. Просто забранена зона.
— Дайте координатите, Пьотър Владимирович — помоли Беркут и погледна Иван Иванович.
Иван Иванович побърза да извади схемата и я разтвори на коленете си.
Полесов започна да диктува.
— Точно е — каза Иван Иванович. — Тя е. На юг от кулата за фазиране. Там имаше малък бетонен бункер. Будка. Абсолютно вярно.
Известно време Иван Иванович и Беркут се гледаха мълчаливо. Полесов гледаше как треперещите пръсти на Иван Иванович мачкат и изглаждат плътната хартия на схемата. Накрая Беркут попита:
— Ще излезем ли?
Иван Иванович стана, удари си темето в ниския таван на кабината, тръсна глава и отвори шкафа, в който лежаха защитните костюми.
— Почакай, накъде? — спря го Беркут. — Пьотър Владимирович, приближете машината до тази… забранена зона.
— До забранената зона ли? — бавно попита Полесов.
Взря се в екрана. Слънцето бе високо, под него мълчаливи и черни лежаха развалините, противоположният край на котловината трепереше в жежка мараня. Никакви признаци на живот, никакво движение, само неуловими потоци горещ въздух. Неизвестно защо, Полесов внезапно си спомни лепкавата бяла плесен на мястото на очите на лоса.
— Някой трябва да започне — каза Беркут. — Ще започнем ние.
След час „Тестудо“ спря на стотина метра южно от кулата за фазиране, която сега представляваше купчина стопени камъни със стърчащи пръти на стоманената арматура. Екранът работеше прекрасно. Виждаше се всяка песъчинка по овъглената земя. Нисък земен вал ограждаше открития свод на някакво подземно съоръжение. Сводът беше сив, грапав и в центъра му зееше кръгло черно отверстие.
— Тук ли? — попита Беркут.
— Тук — хрипливо отвърна Иван Иванович.
Побързаха да облекат скафандрите. Преди да пусне спектролитовото забрало на шлема, Беркут каза на Полесов:
— Стойте в танка и поддържайте връзка с нас. Ако връзката прекъсне, не се паникьосвайте и не тръгвайте да ни търсите.
Каза го много твърдо, което беше странно. Беркут винаги се бе струвал на Полесов малко нерешителен. Но този път бе на висота.
— И още нещо: ако успеете да се свържете с Леминг, разкажете му какво става тук, че всичко е наред. Довиждане.
Излязоха от танка — първи Беркут, след него Иван Иванович, с парче намотано въже на рамото. Полесов видя как преодоляха земния вал, стъпиха на бетона и се спряха пред черното отверстие. Приличаха на водолази с жълтите сбръчкани специални облекла и обемисти шлемове. Иван Иванович свали въжето и завърза единия му край за бетона. Беркут попита:
— Как ме чувате, Пьотър Владимирович?
Полесов му отвърна, че го чува добре.
— Пьотър Владимирович, не се безпокойте! Всичко ще е наред. Ще огледаме помещенията долу и веднага се връщаме.