Едно от най-забележителните последствия от тау-механиката станал изводът за принципната възможност да се използва хода на времето за получаване на енергия. Били разчетени редица механически системи, позволяващи да се осъществи практически тази възможност. За съжаление производителността на такива системи била нищожна. Те дали единствено експериментално потвърждение на основната теория, но не могли да се превърнат в практически източници на енергия. Те още не били „времеви двигатели“. Задачата била решена едва след откриването на тау-електродинамиката. Но дори при тау-електродинамичните системи били необходими десетки години, за да произведат съществена енергия.
Преди седемдесет години, по решение на Световния съвет на учените, били построени и пуснати в действие четири такива системи, четири псевдовечни двигателя, „времеви двигатели“. Един на Луната, в кратера Булиалд, и три на Земята — край Амазонка, в Антарктида и тук, в тайгата. После някакъв умник в Съвета предложил да се даде готовата строителна площадка в тайгата за телемеханична мезонна лаборатория. Предложението било прието, построили лабораторията и преди четирийсет и седем години тя литнала във въздуха. Дейността на лабораторията, разбира се, нямала нищо общо с времевия двигател, но сметнали, че той е разрушен от взрива, защото пораженията били наистина колосални. Да се проникне на територията, където е построен двигателят, им се струвало и невъзможно, и като че ли ненужно. Вниманието на изследователите се съсредоточило върху останалите три системи и опитът в тайгата бил забравен. Но двигателят оцелял. Работел, изстисквайки енергия от „времето“, акумулирал я и преди четири месеца изхвърлил първата порция.
— С две думи, това е всичко — Беркут нерешително се усмихна. — Сега разбрахте ли?
— Благодаря — каза Полесов.
— Прочетете Леминг — предложи Беркут. — Той написа прекрасна монография „Тау-електродинамика“.
Полесов се изкашля.
— Прозрачните колони в подземието — обясни Беркут, — са енергоотводи. Двигателят е разположен на долния етаж. Енергията се стича в колоните, събира се там и от време на време се изхвърля. Но в какъв вид, май никой не знае.
— Леминг знае — вметна Иван Иванович.
Беркут го погледна и каза:
— Леминг смята, че енергията се отделя във вид на протоматерия — неквантована основа на всички частици и полета. После протоматерията се квантова самопроизволно — първо на частици и античастици, второ на електромагнитни полета. И онази част от протоматерията, която не е успяла да се квантова, може да влезе във взаимодействие с ядрата и електроните на обкръжаващата среда. Възможно е така да се образува синята мъгла. Тази протоматерия, изглежда, прониква навсякъде, за нея няма прегради, тя въздейства на приборите, на киберите, както вие ги наричате, и на нашите организми. Но аз сигурно не обяснявам много ясно.
— Няма нищо — каза Полесов. Той си спомни как полудяха стрелките на приборите, контролиращи настройките на магнитните полета. — Нищо, нищо — повтори той, — аз разбрах някои неща. Благодаря. А какво стана с останалите двигатели?
— Още мълчат — каза Беркут. — Но засега ще имаме доста работа с този.
— Ще построим тук град-лаборатория — каза Иван Иванович, взрян в екрана. — Ще построим нови двигатели, по-усъвършенствани. Аз се надявам да доживея времето, когато ще изпратим в Пространството първите кораби, задвижвани от самото Време. — Той изведнъж се обърна към Полесов и каза: — А тау-механиката трябва да се познава, младежо. Основите й вече се изучават в училище.
— Не е вярно, Иван Иванович — каза Беркут.
— Вярно е. Внукът ми разказа. Но аз имам предвид друго. Имам предложение за вас, Полесов. На нас тук ще ни трябва водач със здрави нерви. Какво мислите за това?
Полесов поклати глава и отвърна:
— Не. Налага се да се върна на Меркурий. Там също са нужни водачи със здрави нерви.
Иван Иванович се нацупи.
— Беше ви оказана чест — промърмори той.
— Ето ги — каза Беркут.
Иззад тайгата беззвучно долетяха сребристи птици, пикираха ниско над черната земя и кацнаха, свивайки криле. Люковете се отвориха и от тях започнаха да изскачат хора в жълти скафандри.