— Да, Гра-а-да… До Града, Мълчаливецо, няма да стигнеш. До глинената поляна е лесно: покрай двата камъка, през гъбеното село, през селото на чудаците и вдясно се пада глинената поляна. Или до Тръстиките, да речем. Оттук тръгни надясно, през рядката горичка, покрай Хлебното блато и там ще гледаш слънцето — накъдето е то, натам и ти. Може и три денонощия да вървиш. Там ние по-рано събирахме гърнета, докато не насадихме в селото… Да беше казал, че искаш до Тръстиките… Няма за какво да чакаш вдругиден. Утре сутринта ще тръгнем и няма да вземаме храна, защото там е Хлебното блато. Ти, Мълчаливецо, много малко говориш — тъкмо започне човек да те слуша, и си затваряш устата. А до Тръстиките ще стигнем. Утре сутринта тръгваме…
Атос го изслуша и каза:
— Разбираш ли, не ми трябват Тръстиките. Не ми трябват. Не ми трябват. — Куция слушаше и кимаше. — Искам да стигна до Града. Ние с теб вече цял месец за това говорим. Вчера ти казах, че искам да ида в Града. Завчера ти казах, че искам да ида в Града. По-завчера ти казах, че искам да ида в Града. Преди седмица ти казах, че искам да ида в Града. Ти ми рече, че знаеш пътя до Града, и завчера, и преди седмица ми рече, че знаеш пътя до Града. Разкажи ми за пътя до Града. Не до Тръстиките, а до Града. А ще е още по-добре, ако тръгнем за Града заедно. Не до Тръстиките, а до Града да идем заедно.
Атос млъкна. Куция започна да масажира болното си коляно.
— Мълчаливецо, когато са ти отрязали главата, нещо вътре са ти повредили. Като моя крак. Отначало си беше крак като крак, най-обикновен крак. После веднъж, като вървях през нощта през Мравуняците, носейки мравката майка, кракът пропадна в една дупка и сега е крив. Никой не знае защо е крив, но стъпва лошо. Но до Мравуняците ще стигна. Ще те заведа. Само дето не разбирам защо ми каза да приготвя храна за из път. До Мравуняците е съвсем близко. — Той погледна към Атос и отвори уста. — Ама ти не искаш в Мравуняците. Искаш до Тръстиките. Не, не мога до Тръстиките. Няма да стигна, сам виждаш, кракът ми е крив. Слушай, Мълчаливецо, защо не искаш до Мравуняците? Хайде да отидем до Мравуняците, а? Аз оттогава не съм стъпвал там, може и да са изчезнали. Ще потърсим тази дупка, а?
Атос се наведе настрани и придърпа гърнето.
— Хубаво гърне — каза той. — Не си спомням кога за последен път съм виждал толкова хубаво гърне. Ще ме съпроводиш ли до Града? Нали каза, че никой друг не знае пътя за Града. Да отидем в Града, Куци. Как мислиш — ще стигнем ли до Града?
— Ми как иначе? Ще стигнем. До Града ли? Разбира се, ще стигнем. А такива гърнета си виждал и аз зная къде. При чудаците. Те, разбираш ли, не ги отглеждат, а ги правят от глина. Глинената поляна им е близо. Нали ти казвах, оттук завиваш наляво и покрай двата камъка до гъбеното село. А в гъбеното село вече не живее никой. Не си струва да се ходи там. Какво, да не би да не сме виждали гъби? Когато кракът ми беше здрав, никога не съм стъпвал в това гъбено село, знам само, че точно след два оврага живеят чудаците. Да. Значи утре тръгваме. Слушай, Мълчаливецо, хайде да не ходим там. Не обичам онези гъби. Разбираш ли, гъбите в нашата гора са едно. Те дори могат да се ядат. А в онова село са зелени и смърдят лошо. Защо ти е да ходиш там? Току-виж си домъкнал мицел. По-добре да отидем в Града. Само че тогава няма да тръгнем утре. Трябва да се запасим. И да поразпитам за пътя. Или ти знаеш пътя? Ако го знаеш, няма да разпитвам, а и дори не се сещам кого да питам. Може би старейшината? Какво мислиш?
— Ти самият нищо ли не знаеш за пътя към Града? — попита Атос. — За този път ти си чувал доста неща. Веднъж дори почти си стигнал до Града, но си се изплашил от мъртъвците. Изплашил си се, че сам няма да се справиш с тях.
— От мъртъвците не съм се страхувал и сега не се страхувам — възрази Куция. — Ще ти кажа от какво се боя. Как ще вървим ние с тебе? Ти през цялото време ли ще мълчиш? Ама аз така не мога. Не се обиждай, Мълчаливецо, а ми кажи. Ако не искаш да разговаряш високо, шепнешком ми кажи. Или просто кимни. А ако не искаш и да кимаш, дясното ти око е в сянка, затвори го, аз ще видя. Абе ти все пак не си ли малко мъртвец? Щото аз мъртъвците не ги търпя. От тях почвам да треперя и не мога да се овладея.
— Не, Куци, не съм мъртвец — каза Атос. — И аз не мога да ги търпя. А ти не се страхувай, че ще мълча, защото няма да сме само двамата, както вече ти казах. С нас ще тръгнат Пестника, Опашатия и няколко момчета от Ново село.
— С Пестника не тръгвам — решително заяви Куция. — Той ми взе щерката. И не я опази. Откраднаха му я. Тръгнал с нея към Ново село, издебнали го крадците и откраднали дъщеря ми, а той я дал. Не, Мълчаливецо, с крадците шега не бива. Ако тръгнем за Града, те няма да ни оставят на мира. Не е като за Тръстиките! Там можем да отидем без никакво колебание. Утре тръгваме.