— Прашецът на щастието, приятелю. Така винаги са в настроение да се веселят. Момичето да бъде в тон с клиентите. — Ламарк спря в началото на алеята и се огледа. Вероятно се безпокоеше от ченгета, което напълно устройваше Кели. Зад сводника се простираше слабо осветен коридор, заграден от тухлени стени, в който имаше само боклук и улични котки. В края се виждаше слаба светлина. — Така значи, четири момичета, да кажем, за цяла нощ и малко бял прашец, за да започне купонът… Петстотин долара ще уредят всичко. Момичетата ми не са евтини, но ще видите, че…
— Ръцете встрани от тялото — нареди Кели и колтът му се спря на двадесетина сантиметра от гърдите на сводника.
Първата реакция на Ламарк бе безгранично учудване:
— Приятелю, това е голяма глупост…
Отговорът бе изречен със студен глас:
— Не е по-глупаво, отколкото да спориш с пистолет, приятелю. Обърни се, тръгни надолу по алеята и, току-виж, си успял да се върнеш за още една чашка в кръчмата.
— Сигурно доста си закъсал за пари, щом вършиш такива тъпотии — опита да го сплаши сводникът.
— Ти какво, сам ли искаш да натиснеш спусъка? — попита невинно Кели.
Ламарк прецени набързо обстановката и тръгна към тъмнината.
— Спри — нареди след петдесетина метра Джон.
Все още се намираха зад голата задна стена на бара или може би зад някоя друга. Лявата ръка на Кели стисна тила на Ламарк и го блъсна в стената. Очите му огледаха двата изхода на алеята. Ушите му се ослушаха за други шумове освен тези от преминаващите по улицата коли и приглушената музика. Засега мястото бе тихо и безопасно.
— Подай ми оръжието си. Много внимателно.
— Нямам…
Зареждането на пистолета изтрещя като гръмотевица до ухото му.
— На глупак ли ти приличам?
— Добре, добре — каза неспокойно Ламарк. — Само спокойно. Това са просто пари.
— Сече ти пипето — похвали го Кели.
Сводникът извади малък пистолет. Джон пусна предпазителя му. Нямаше смисъл да оставя отпечатъци на оръжието. Вече бе поел достатъчно рискове. Въпреки предпазливостта му опасностите нарастваха с главоломна бързина. Пистолетът безшумно се вмъкна в джоба на сакото му.
— А сега да видим мангизите.
— Тук са, приятелю.
Ламарк ставаше нервен. „Това е и добре, и зле“ — помисли си Кели. Добре, защото гледката бе приятна. Зле, защото изплашеният човек бе склонен да върши глупости. Вместо да се отпусне, Джон се напрегна още повече.
— Благодаря, господин Ламарк — каза любезно Кели, за да успокои пленника си.
В този момент сводникът трепна, извърна леко глава и разумът му проби пелената на шестте питиета.
— Чакай малко, нали каза, че познаваш Пам?
— Познавах я — отвърна Кели.
— Тогава защо…
Главата на сводника се изви още по-назад, но той не видя нищо повече от едно тъмно лице. Блестяха само очите.
— Ти си един от хората, разрушили живота й.
Гневно:
— Хей, човече, тя дойде при мен!
— И ти я натъпка с хапчета, за да е в настроение да се весели, така ли? — попита призрачният глас.
Ламарк вече не помнеше как изглежда нападателят му.
— Това е просто бизнес. Ти поне си бил с нея и знаеш, че се чука добре, нали?
— Със сигурност.
— Трябваше да я обуча още по-добре и тогава можеше отново да я имаш, ако… защо казваш, че си я познавал?
— Защото вече е мъртва — отвърна Кели и бръкна в джоба си. — Някой я е убил.
— Така ли? Да не мислиш, че съм аз?
Ламарк се чувстваше като на решителен изпит, но не разбираше нито материята, нито въпросите на изпитващия.
— Не, не мисля — отвърна Кели и зави заглушителя на дулото.
Ламарк някак си успя да го забележи, защото очите му вече се приспособяваха към тъмнината. Гласът му стана скърцащ.
— Тогава защо правиш това? — попита сводникът.
Той бе прекалено изплашен, за да вика, прекалено вдървен от абсурда на последните няколко минути. Петдесетината метра, разделящи голата тухлена стена от заведението, в което висеше всяка вечер, изглеждаха смешно малко, за да са преход от живота към смъртта. Ламарк отчаяно търсеше отговор на въпроса си. По някакъв начин сега той бе по-важен от предварително обречения му опит за бягство.
Кели се замисли за секунда-две. Можеше да му каже много неща, но докато вдигаше пистолета си, реши, че ще е най-честно да каже истината:
— Упражнявам се.
14.
НАУЧЕНИ УРОЦИ
Ранният полет от Ню Орлиънс до Вашингтон бе твърде кратък, за да пуснат филм, пък и Кели вече бе закусил. Той се настани на мястото си до прозореца и си взе чаша портокалов сок. Бе доволен, че самолетът е почти празен, защото по навик щеше да анализира всяка подробност от изминалата нощ. Бе свикнал да го прави още в годините, когато служеше като „тюлен“. По онова време след всяка тренировка или акция имаше разбор, наричан различно от различните командири. Сега „анализ на изпълнението“ бе като че ли най-подходящото наименование.