Първата грешка бе резултат на нещо забравено вследствие прекомерното желание. Кели искаше добре да види смъртта на Ламарк и заради тъмнината се бе приближил достатъчно близко, за да го опръска фонтанът кръв от главата на жертвата му. Макар и да бе отскочил назад бързо като дете, бягащо от оса, Джон не бе успял напълно да се предпази. Това обаче си оставаше единствената му грешка, компенсирана до голяма степен от нарочно избраните тъмни дрехи. Раните на Ламарк бяха причинили мигновената му смърт. Сводникът се бе свлякъл на земята безжизнен като парцалена кукла. Кели сам бе ушил малка платнена торбичка, уловила двете празни гилзи. Сега полицията нямаше да разполага с никакво ценно веществено доказателство. Джон отлично бе изиграл ролята си в заведението и лицето му със сигурност щеше да си остане само част от разнородната и анонимна тълпа.
Макар и подбрано набързо, мястото на елиминирането също се бе оказало сполучливо. Той си спомни как бе излязъл от алеята, за да се слее с хората по тротоара. После колата му го бе откарала обратно в мотела. Там Кели бе свалил опръсканите си с кръв панталони, сако и риза и за всеки случай дори бельото. Напъхани в една торба, те бяха отишли в контейнера на отсрещния супермаркет. Дори и да ги намереха, сигурно щяха да решат, че са принадлежали на някой несръчен месар. Джон предвидливо не се бе срещал с Ламарк пред други хора. Единственият им разговор на светло се бе провел в тоалетната и щастието — точно според плана — му се бе усмихнало. По тъмния и пуст тротоар не бяха срещнали никого. Оставаше само възможността някой случаен минувач, познаващ Ламарк, да даде на полицията приблизителна представа за ръста и фигурата на Кели. „Това обаче е съвсем разумен риск, който спокойно може да се поеме“ — прецени Джон, докато под него се редяха гористите хълмове на Северна Алабама. В багажа му кротуваха хиляда четиристотин и седемдесетте долара, принадлежали на Ламарк, така че случаят щеше да бъде класифициран като „грабеж“. В крайна сметка парите си оставаха пари и ако полицията ги намереше у убития, щеше да се усъмни дали случаят бе свързан с нещо толкова естествено и често срещано като кражбата. Техническата част на операцията — Кели не можеше да мисли за случая като за убийство — бе преминала идеално.
„А психологическата?“ — запита се Джон. Премахването на Ламарк бе нещо като експеримент в реални условия, в който Кели искаше да изпробва преди всичко психиката си. Резултатите го изненадаха. Той от доста време не бе участвал в битка и предполагаше, че от това приключение ще излезе целият разтреперан. Нямаше да му е за пръв път. Но въпреки че се бе отдалечил от трупа на Ламарк с леко несигурна походка, Джон бе извършил всичко с познатата от многобройните му виетнамски акции самоувереност. Отново изпитваше старите усещания. Можеше да опише всички завърнали се чувства. Сякаш гледаше учебен филм собствено производство. До болка познатата свръхчувствителност, която превръщаше тялото му в деликатен измервателен уред. Слух, зрение, обоняние — всичко бе мобилизирано до краен предел. „В този момент бях така дяволски пълен с живот“ — помисли си той. Беше му малко криво, че това усещане е пробудено от нечия смърт, но Ламарк отдавна бе пропилял правото си да живее. Във всеки справедлив свят същество — Кели не можеше да го нарече човек, — експлоатирало беззащитни момичета, просто не заслужаваше да диша въздуха на другите хора. Може би Ламарк бе направил погрешна стъпка. Може би майка му не го е обичала или пък баща му го е биел. Може би е бил отритнат от обществото, израснал е в мизерия или пък е получил лошо възпитание. Но тези въпроси заслужаваха вниманието на психиатри или социални работници. Ламарк очевидно е бил достатъчно нормален, за да просъществува в своята среда, и единственият въпрос, който интересуваше Кели, бе дали бившият сводник сам е избрал съдбата и вземал решенията си. В последното не можеше да има съмнение, а Джон твърдо вярваше, че всеки трябва сам да отговаря за делата си. Всяко от момичетата, минало през ръцете му, сигурно бе имало баща или майка, или брат, или сестра, или приятел, които са се измъчвали от съдбата й. Ламарк е знаел това и е поел риска, като съзнателно е изложил живота си на по-малка или по-голяма опасност. „А рискът понякога губи“ — помисли си Кели. Нима той бе виновен, че Ламарк не е преценил достатъчно задълбочено всички „за“ и „против“?