„Не“ — каза Джон на земята на десет километра под него.
И какво чувстваше сега? Кели затвори очи и се замисли, отпуснат в седалката си, сякаш дремеше. Един тих гласец, вероятно съвестта, му казваше, че трябва да чувства нещо, и той затърси някакво чувство. След няколко минути безплодни опити Джон се отказа. Не откри нито празнота, нито скръб, нито угризение. Ламарк не означаваше нищо за него и надали някой щеше да съжалява за него. Е, разбира се, момичетата — Кели бе преброил пет — оставаха без сводник, но може би някое от тях щеше да види в това шанс за промяна на живота си. Малко вероятно, но все пак възможно. Реализмът подсказваше на Кели, че не може да оправи света. Идеализмът пък настояваше, че това не му пречи да отстрани отделни несъвършенства.
Но всичко това го откъсваше от основния въпрос: „Какви чувства бе предизвикало у него премахването на Пиер Ламарк?“ Единственият отговор, който успя да даде, бе: „Никакви.“ Професионалната гордост, че е извършил нещо трудно, бе различна от удоволствието, от целта на задачата. С премахването на Пиер Ламарк Кели бе отстранил една екзема от лицето на земята. Самият той не бе извлякъл никаква полза от това — парите на сводника бяха част от операцията, а не нейна цел. Не бе отмъстил за живота на Пам, нито пък бе променил нещо съществено. Просто бе смачкал едно вредно насекомо и бе продължил по пътя си. Кели щеше да продължи да мисли по този начин, пък и съвестта му също нямаше да го безпокои — засега това стигаше. Малкият му експеримент бе успял. След цялата физическа и психическа подготовка Джон бе доказал, че е готов да изпълни задачата си. Зад затворените клепачи мисълта му се концентрира върху нея. Кели бе убил много по-добри хора от Пиер Ламарк, така че сега спокойно можеше да мисли за ликвидирането на същества, далеч по-зли от нюорлийнския сводник.
„Този път те идват при мен“ — забеляза доволно Гриър. Гостоприемието на шпионите се оказа по-добро от това на военните. Джеймс Гриър бе осигурил места в паркинга за специални гости — еквивалентът му в Пентагона бе постоянно претъпкан от безредно спрени коли — и дискретна зала за съвещания. Каз Подулски замислено си избра място в един далечен ъгъл близо до климатичната инсталация, където димът от цигарата му нямаше да пречи на никого.
— Дъч, ти се оказа прав за това момче — каза Гриър и сложи на масата напечатани копия от ръкописния текст, пристигнал преди два дни.
— Някой е трябвало да му опре пистолет на тила и да го закара в офицерско училище. Щеше да стане не по-малко добър от нас.
Подулски цъкна с език от своя ъгъл.
— Тогава защо се чудите, че се е измъкнал? — забеляза той с добронамерена насмешка.
— Аз ще си помисля, преди да му опра пистолет в тила — цъкна на свой ред и Гриър. — Миналата седмица прекарах една безсънна нощ над досието му. Май е доста буйничък.
— Буен? — обади се Максуел с неодобрителни нотки в гласа. — Сигурно искаш да кажеш „мотивиран“, Джеймс.
„Нека направим компромис“ — помисли си Гриър.
— Непокорен. Служил е при трима командири и те винаги са го подкрепяли освен в един случай.
— ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ? Онзи политофицер, когото е убил?
— Точно така. Лейтенантът му е бил бесен, но ако Кели наистина е видял онова, което казва, човек може да го обвини само за това, че се е хвърлил с рогата напред.
— Аз също съм запознат със случая, Джеймс, и се съмнявам, че ако бях на негово място, щях да се сдържа — обади се Каз и вдигна глава от листите. Човек, качил се веднъж на изтребител, винаги си остава изтребител. — Я гледай ти, та той дори не прави граматични грешки!
Въпреки акцента си Подулски бе маниак на тема усъвършенстване на втория си език.
— Учил е в йезуитско училище — обясни Гриър. — Аз прегледах нашите разследвания във връзка с ЖАЛОН. Анализът на Кели се спира на всички основни моменти, а освен това той прави някои доста важни изводи.
— Кой е изготвил доклада за ЦРУ? — попита Максуел.
— Робърт Ритър. Той е специалистът по Европа, когото ни пратиха. Добър е, макар и малко рязък, но определено разбира от оперативна работа.
— Значи е специалист по операциите? — попита Максуел.
— Точно така — кимна Гриър. — В станция Будапеща е свършил доста полезна работа.
— И защо — обади се отново Подулски — са накарали човек като него да се занимава с ЖАЛОН?
— Можеш да си отговориш и сам, Каз — забеляза Максуел.
— Ако на ЗЕЛЕН ЧИМШИР бъде даден ход, ще ни трябва оперативен специалист оттук. На всяка цена. Аз просто нямам достатъчно енергия, за да свърша всичко сам. Съгласни ли сте?