Покривите бяха готови. Скоро щеше да стане време да напуснат строителната площадка завинаги само след три седмици добре платена работа. Седемдневни работни седмици. С много работа във всеки от дните, прекарани тук. Някой искаше постройките да бъдат готови много бързо. Но не само сградите бяха странни. Ето например паркинга. В него имаше места за сто коли. Дори бе поставена маркировка. И всичко това за абсолютно неизползваеми сгради? Най-странна, разбира се, бе сегашната работа на бившия ефрейтор, която получи, защото бе симпатичен на шефа. Трябваше да се направи детска площадка. На нея имаше всичко: люлки, пързалки, дори и пясъчник, напълнен с половин самосвал пясък. С една дума, детски рай, на който двегодишният син на строителя също щеше да се радва, когато пораснеше достатъчно, за да ходи на детска градина във „Феърфакс каунти“. Но работата си бе работа и бившият морски пехотинец заедно с още двама колеги всеки ден разглеждаха плановете и разгадаваха кой болт къде трябва да бъде завит. Те нямаха право да задават въпроси. Не и като работници в строителна фирма, сключила договор с правителството. Освен това човек никога не успяваше да разбере униформените. Морските пехотинци следваха никому непонятни планове и щом искаха да му плащат допълнително, той нямаше нищо против за три дни да изкара една месечна вноска за къщата. Подобни задачи наистина му се струваха налудничави, но парите си ги биваше. Единственото нещо, което не му допадаше, бе голямото разстояние, което изминаваше по два пъти на ден. „Може би и във Форт Белвоар ще направят нещо толкова налудничаво“ — помисли си бившият ефрейтор. Тогава щеше да стига до работното си място само за двадесет минути. Но армията бе по-разумна от морската пехота. Поне трябваше да бъде.
— Какво ново? — попита Питър Хендерсън.
Вечеряха точно до Хълма. Двама познати от Нова Англия — единият завършил Харвард, а другият — Браун. Единият бе младши помощник на сенатор, а другият — новоназначен служител в Белия дом.
— Все си е същото, Питър — отвърна уморено Уоли Хикс. — Мирните преговори са в задънена улица. Продължаваме да избиваме народа им. Правим същото и с нашия. Понякога си мисля, че никога няма да заживеем в мир.
— Трябва, Уоли — каза Хендерсън и посегна към втората си бира.
— Ако не… — започна унило Хикс.
През октомври 1962 двамата бяха третокурсници в академията „Андоувър“. Близки приятели, те живееха в обща стая и не пропускаха да си разменят лекции и момичета.
Истинското им политическо узряване бе дошло една вечер, докато гледаха на черно-белия телевизор в спалния корпус напрегнатото обръщение на президента към нацията. Тогава разбраха, че в Куба има ракети. Вестниците вече от два-три дни наблягаха на новината, но като истински чеда на телевизионно поколение двамата студенти възприемаха действителността единствено чрез хоризонталните линии на кинескопа. И за двамата съобщението бе едно разтърсващо, макар и малко позакъсняло навлизане в истинския свят, за който скъпото им училище би трябвало да ги е подготвило доста по-рано. Но те живееха в лениво и блажено време за американската младеж. На свой ред заможните им семейства ги бяха изолирали от действителността с високата стена на парите, без дори да ги научат как да ги използват.