Природата отново му осигури допълнителна маскировка. Вечерните ветрове се бяха развихрили и носеха със себе си дъжд и цели купчини летящи из въздуха листа. Те го прикриха, докато стигне до фолксвагена си. След десет минути Кели спря пред малко магазинче, от което купи бутилка евтино бяло вино в хартиена кесия. Той извади тапата и изля половината бутилка в уличния канал. Беше време да тръгва.
„Сега всичко изглежда различно“ — помисли си Кели. Вече не минаваше оттук сляп за опасностите. Знаеше за тях и ги очакваше. Той мина покрай мястото, на което бе довел Били и плимута му, и се огледа за следи от гуми. Вече се бяха изтрили. Кели поклати глава. Това беше минало, а той мислеше само за бъдещето.
Във Виетнам сякаш навсякъде имаше линия от дървета, където откритото пространство и оризищата свършваха и започваше джунглата. Преминеше ли тази линия, човек автоматично се настройваше за опасността, защото врагът живееше в джунглата. Тази граница бе по-скоро измислена, отколкото истинска, творение на човешкото въображение. Тук обаче Кели забеляза нещо подобно. Само че този път до него не вървяха пет или десет мъже в маскировъчни униформи. Той преминаваше границата зад волана на ръждясалата си кола. Джон настъпи газта и влезе в градската джунгла, а с това и в нова война.
Той намери място за паркиране между няколко древни коли като неговата и бързо излезе. Навремето бягаше по същия начин от докаралия го хеликоптер, за да не би враговете да го видят. Джон тръгна по някаква алея, осеяна с боклуци и изхвърлени ненужни ламарини. Сетивата му застанаха нащрек. Целият се потеше и това бе добре. Кели искаше да е потен и вмирисан. Той отпи една голяма глътка от виното и след като се пожабури, остави алкохола да изтече по брадичката, врата и дрехите му. После незабелязано се наведе и взе шепа мръсотия, която размаза по ръцете, предмишниците и малко по лицето си. Осени го идеята да „украси“ и перуката си и не след дълго Кели се превърна в още един пиян бездомник от онези, които са повече дори от търговците на наркотици. Кели нагоди походката към външността си и нарочно забави и отпусна движенията си. Очите му обхождаха околността за подходящо място за наблюдение. Задачата се оказа проста. Наоколо се виждаха няколко изоставени къщи и Джон просто трябваше да си избере една с добър изглед. Това му отне половин час. Спря се на една ъглова къща с прозорци на втория етаж. Влезе през задната врата и едва не си изкара ума, когато от помещението, служило за кухня, изскочиха два плъха. „Проклети гадини.“ Глупаво бе да се страхува от тях, но малките черни очички, късата четина и голите им опашки го отвращаваха.
— Мамка му! — прошепна Кели.
Защо не бе помислил за това? Всеки човек го побиват тръпки от нещо: паяци, змии, високи сгради. Кели се гнусеше от плъхове. Той внимателно се приближи към вратата, като гледаше да се държи на разстояние от гадините. Плъховете почти не му обърнаха внимание, макар че също леко се отдръпнаха. Явно не се страхуваха от него.
— По дяволите! — чуха го те да прошепва и отново се захванаха с храната си.
Кели побесня. Той се изкачи по стълбите без парапет и намери ъгловата спалня с прозорците. Все още не можеше да се успокои, че е допуснал да го разсее толкова тъпа причина. Нима не бе въоръжен? Какво щяха да му направят? Да се съберат и да го нападнат ли? Мисълта го накара да се усмихне в тъмнината. Кели клекна пред мръсните и изпотрошени прозорци, за да прецени изгледа и видимостта. Някои от рамките зееха празни, но до всеки прозорец имаше удобен праг, на който можеше да седне. Къщата бе разположена на ъгъл и даваше възможност за наблюдение в четирите посоки на компаса. Улиците в тази част на града бяха с абсолютно точно разположение север-юг и изток-запад. Лампите по тротоара бяха изпотрошени, така че случайните минувачи не можеха да го видят. Облечен в старите си опърпани дрехи и скрит в запустялата порутена къща, Кели на практика бе невидим. Той извади малък бинокъл и започна разузнаването си.