Първата му задача бе да разучи обстановката. Дъждът вече преминаваше, оставяйки след себе си влажен въздух. Нощните насекоми се разлетяха, привлечени от пъклената светлина на уличните лампи. Топлината от въздуха бавно си отиваше и Кели вече се потеше по-малко. Първият му извод бе, че е трябвало да си вземе вода. Е, за в бъдеще щеше да знае, а сега можеше спокойно да изкара няколко часа. Беше се сетил обаче да си вземе дъвка и това донякъде облекчаваше положението му. Навън се носеха странни звуци. В джунглата обикновено се чуваха бръмченето на насекомите, писъкът на птиците и пърхането на прилепете. Тук се разнасяше близък или далечен шум от автомобили, свистене на спирачки, кучешки лай, приглушен или гръмогласен разговор, звън от подритната консервна кутия и Кели не спираше да анализира, докато гледаше през бинокъла и обмисляше действията си за вечерта.
Беше петък и хората бързаха да направят покупките си за уикенда. Явно местните мошеници щяха да прекарат тежка нощ. Кели забеляза един вероятен пласьор на около пресечка и половина от къщата. Около двадесетгодишен. За двадесет минути наблюдение той успя да си състави добра представа както за пласьора, така и за помощника — „лейтенанта“ — му. И двамата се държаха с непринуденост, която се придобива е практика. Кели се запита дали се бяха борили да отвоюват или отбраняват района си. Вероятно да. „Сигурно правят стабилен оборот и имат редовни клиенти“ — помисли си Джон. Обектите на наблюдението му се приближиха към чуждестранна кола и си поговориха с шофьора и спътника му, преди да продадат стоката си. На тръгване дори се ръкуваха. И двамата бяха с почти еднаква височина и телосложение, така че Кели им прикачи имената Арчи и Виненката.
„Господи, какъв наивник съм бил“ — каза си Джон и погледна към друга улица. Той си спомни за тъпака, когото бяха хванали във Виетнам да пуши трева точно преди акция. Той бе от неговите хора и макар да бе новобранец, току-що излязъл от школата за „тюлени“, не можеше да му бъде простено. Кели му бе обяснил строго, но разумно, че участието в операция без стопроцентова концентрация може да доведе до смъртта на целия отряд. За нещастие новобранецът не особено разумно бе отвърнал: „Не се впрягай, братче, знам какво правя.“ Това му бе струвало няколко бързи удара, преди да ги разтърват, и окончателното и безвъзвратно откомадироване от частта.
Доколкото Кели си спомняше, повторна употреба на наркотици в частта му не бе регистрирана. Разбира се, в свободното си време пиеха бира. Пък и когато бе в отпуск в Тайван, заедно с още две момчета направиха доста поразии под въздействието на алкохола. Джон обаче твърдо вярваше, че това е нещо по-различно, сляп за обратната страна на медала. Те никога не пиеха преди акция. Изискваше го елементарното благоразумие, пък и това бе едно от основните правила на частта им. Кели не бе чувал за елитна част, в която да съществува проблем с наркотиците. Такива тенденции — и то доста сериозни — се разпространяваха предимно сред санитарните части. Имаше го и сред частите, съставени от мобилизирани младежи, чието присъствие във Виетнам бе по-неохотно и от неговото. Офицерите там не успяваха да се справят с проблема или заради собствената си некадърност, или заради съпричастността си към подобни увлечения.
Но каквато и да бе причината, във факта, че Кели почти не се бе интересувал, имаше нещо едновременно логично и абсурдно. Той прогони мислите си. Макар и късно Джон вече знаеше за проблема с наркотиците и виждаше развитието му пред очите си.
На друга улица забеляза самотен пласьор, който нямаше, не искаше да има или не се нуждаеше от лейтенант. Той носеше раирана риза и си имаше собствена клиентела. Кели го нарече Чарли Браун. През следващите пет часа той идентифицира и класифицира още трима пласьори в района. После започна подбора. Арчи и Виненката явно въртяха най-голям оборот, но бяха в полезрението на други двама. Чарли Бран очевидно сам обслужваше пресечката си, но само на няколко метра от него имаше автобусна спирка. Дагуд и Магьосника работеха един срещу друг. И двамата си имаха лейтенанти, което решаваше нещата в тяхна полза. Големият Боб бе по-едър и от Кели и имаше още по-голям здравеняк за лейтенант. Това се казваше предизвикателство. Но Джон не търсеше предизвикателства. Все още не.
„Трябва да си намеря хубава карта на квартала и да науча наизуст — помисли си Кели. — Да разуча автобусните спирки и полицейските участъци. Да разбера смените на полицаите, маршрутите, по които патрулират. Няма да е зле ако запомня района в радиус от десет пресечки. Не трябва да паркирам два пъти на едно и също място. Освен това различните места за паркиране не бива да се виждат едно от друго.“