„Можеш да ловуваш на определено място само веднъж Това означава, че трябва да внимаваш кого подбираш. Ще се движиш само по тъмните места на улиците. Намери си резервно оръжие… да не е пистолет… нож, хубав нож. Няколко метра въже или тел. Ръкавици, гумени ръкавици като онези с които жените перат. Някаква жилетка с джобове, но от вътрешната страна. Бутилка с вода. Нещо за ядене, най-добре шоколад, за да ти дава енергия. Още дъвка…“ — мислеше си Кели, давайки простор на въображението си. После погледна часовника: три и двадесет.
Навън оживлението затихваше. Магьосника и лейтенантът му напуснаха мястото си и се скриха зад ъгъла. Скоро го последва и Дагуд, който се качи в колата на лейтенанта си. Останаха само Арчи и Виненката на юг и Големия Боб на запад. Те продаваха по нещо от време на време, и то явно на богати клиенти. Кели продължи дежурството си още час. Арчи и Виненката приключиха последни и изчезнаха толкова бързо, че Кели не успя да забележи как го бяха сторили. Ето още едно нещо, което трябваше да провери. Когато се изправи, всичко го болеше. Не трябваше да стои толкова дълго на едно място. Привикналите му с тъмнината очи внимаваха къде стъпва, докато слизаше по стълбите, защото в съседната къща се чуваше шум. За щастие плъховете също си бяха отишли. Кели се огледа и когато видя, че алеята е празна, напусна къщата с клатушкаща се походка. След десет минути видя колата си на петдесет метра от него. Едва тогава разбра, че твърде неразумно е паркирал точно под улична лампа. „Не трябва да повтаряш тази грешка“ смъмри се той и се приближи бавно със същата пиянска походка, докато не стигна до колата. После огледа внимателно улицата, бързо влезе вътре и потегли. Не пусна фаровете, докато не измина две пресечки и не зави наляво по широкия булевард. Джунглата, която не бе само продукт на въображението му, остана зад него и Джон се насочи към апартамента си.
Успокоен и в безопасност, Кели прехвърли наум видяното през последните девет часа. Всички пласьори пушеха. Палеха цигарите си вероятно със „Зипо“, чийто ярък пламък за момент ги заслепяваше. С напредването на нощта работата явно намаляваше и те ставаха по-небрежни. В крайна сметка бяха просто хора. Изморяваха се. Някои оставаха по-дълго от другите. С една дума, всичко видяно бе важно и полезно. Пласьорите бяха уязвими както по отношение на общите си черти, така и в различията си.
„Чудесна нощ“ — помисли си Кели и зави наляво по булевард „Лок Рейвън“, най-сетне отпуснат. Дори се зачуди дали да не си позволи глътка вино, но сега не беше време да се поддава на лошите си навици. Джон свали перуката и избърса потта от лицето си. Господи, колко бе жаден.
Десет минути по-късно тази нужда бе удовлетворена след успешното паркиране и промъкване в апартамента. Той погледна очаквателно към душа. Имаше нужда от хубава баня след цяла нощ, прекарана сред мръсотия, развалини и… плъхове. Последната мисъл го накара да потръпне. „Мръсни гадини“ — помисли си той и напълни една чаша с лед, в която доля вода. Процедурата се повтори още няколко пъти, докато свободната ръка сваляше дрехите от тялото му. Климатичната инсталация работеше отлично и Кели постоя малко пред нея, изложил се на хладния въздух. Беше минало толкова много време, а не му се ходеше до тоалетна. Отсега нататък задължително трябваше да си взема вода. Кели извади шунката от хладилника и си направи два огромни сандвича, които поля с чаша ледена вода.
„Искам да се изкъпя“ — помисли си той. Но все още не можеше да си позволи това удоволствие. Трябваше да свикне с потното си лепкаво тяло. Дори трябваше да не му прави впечатление, защото то бе част от защитата му. Мръсотията и вонята вече бяха съюзници на Кели. Видът и миризмата му трябваха, за да отблъскват хората и да не им позволяват да се приближават прекалено близко. Сега не можеше да си позволи да бъде човек. Сега бе отбягвано от всички улично същество. Невидимо. На път за леглото мина покрай огледалото и видя, че брадата му е още по-тъмна и гъста. Последното му решение за нощта бе да спи на пода. Не можеше да мърси новите чаршафи.
15.
ПРИЛОЖЕНИ УРОЦИ
Адът започна точно в единадесет сутринта, макар че полковник Захариас си нямаше и представа от час. Тропическото слънце сякаш постоянно изливаше безмилостните си палещи лъчи точно над главата му. От него нямаше спасение дори и в килията му без прозорци. Нямаше спасение и от пълчищата насекоми, които явно се чувстваха отлично в жегата. Захариас не можеше да си обясни как въобще нещо успява да вирее тук, но справилите се със задачата му причиняваха само неудобство и болка. Обстановката около него съвсем точно отговаряше на представите му за ада, получени в храмовете на неговото детство. Захариас бе подготвен за евентуален плен. Бе преминал дори курса по оцеляване, отричане, съпротива и бягство, наречен ООСБ. Той бе задължителен за всички професионални летци и бе най-мразеното от тях нещо. Иначе разглезените военновъздушни и флотски офицери преминаваха през изпитания, от които настръхваха косите и на инструкторите в морската пехота. Изпитания, които при всякакви други обстоятелства щяха да изправят извършителите им пред военен съд и да ги пратят за дълго в Ливънуърт или Портсмут. Захариас, както и повечето му колеги нямаха никакво желание да повтарят преживяването. Но сега не бе тук, защото иска, нали? А тук ООСБ се повтаряше.