Разбира се, че бе мислил за пленяването, но винаги като нещо твърде неясно и далечно. Човек просто не може да пренебрегне възможността, щом веднъж е чул ужасното отчайващо „рооуу“ на радиостанциите и видял падащите парашути. Щом се е опитвал да организира спасителна операция и се е надявал хеликоптерът „Джоли грийн джайънт“ да успее да пристигне от базата си в Лаос или пък флотският „Бит Мута“ — както го наричаха моряците — да долети откъм морето. Захариас често бе виждал такива операции и още по-често те бяха завършвали с неуспех. Бе чувал ужасените и невероятно изпразнени от мъжество гласове на летци, които всеки момент ще бъдат пленени. „Измъкнете ме оттук“ — бе изкрещял но радиостанцията си един майор, преди от нея да долетят други неразбираеми гневни думи. И все пак те ги разбираха, защото долавяха убийствената им омраза. Екипажите на двата спасителни хеликоптера правеха всичко по силите им и Захариас — макар и мормон, който никога не бе близвал алкохол ги бе черпил с пиене, достатъчно да натръшка цял взвод морски пехотинци. Това бе общоприет начин за изразяване на признателност и възхищение от нечия храброст сред военните.
Но както и всеки друг член на тази общност, Захариас никога не бе допускал, че ще пленят точно него. Единственият възможен неуспех, за който се бе подготвил, бе смъртта. Захариас бе царят на „невестулките“. Той имаше огромен принос за създаването на този аспект от професията си. С интелекта и прекрасното си пилотиране полковникът бе създал доктрината и я бе доказал на практика. Захариас бе направлявал своя F-105 над най-добрите системи за противовъздушна отбрана, създадени от човешка ръка. Бе откривал най-опасните оръжия и с помощта на интелекта и опита си ги бе предизвиквал на дуел. Тактика срещу тактика, майсторство срещу майсторство. Бе ги дразнил, подканвал да влязат в бой и разгромявал в една от най-опияняващите игри, измислени от хората. Захариас бе майстор на триизмерния шах, в който той участваше със самолета си, а противниците му — с руските радари и ракетни установки. Подобно на мангуста и кобра двете страни разрешаваха един личен спор, в който полковникът със своето майсторство и гордост се надяваше да излезе победител. В най-лошия случай щеше да намери края си сред жълто-черния облак, отбелязващ смъртта на всеки достоен летец: мълниеносна, драматична и неземна.
Захариас никога не се бе мислил за храбър. Той имаше вярата си. Ако срещнеше смъртта във въздуха, тогава щеше да погледне Бог право в лицето. Щеше смирено да заеме отреденото му място, но нямаше да се срамува от живота си. Защото Робин Захариас бе праведен човек, неотклонил се и за миг от пътя на добродетелта. Той бе добър приятел на другарите си, съвестен командир, загрижен за нуждите на хората си, примерен съпруг и баща на хубавите си деца. И най-важното — бе настоятел в църквата си, която получаваше една десета от заплатата му, както изискваха каноните на Църквата на Исус Христос и светците от Последния ден. Поради всички тези причини Захариас никога не се бе боял от смъртта. Онова, което идваше след гроба, за него бе реалност, в която твърдо вярваше. Не смъртта, а животът бе изпълнен с несигурност и най-несигурно от всичко бе сегашното му положение. А вярата, дори такава силна вяра като неговата, си има граници, начертани от тялото, което я носи. Но Захариас или не разбираше този факт, или не го приемаше. „Вярата ми — казваше си полковникът — трябва да е достатъчно силна, за да издържи на всичко. Тя е достатъчно силна. Трябва да бъде.“ Но това, че е достатъчно силна, му го бяха казали още учителите в класните стаи с изглед към планината Уасач. Те бяха облечени в чисти бели ризи, носеха вратовръзки, държаха в ръце учебници и говореха с увереността на хора, познаващи историята на своята църква и последователите й.