— Няма значение. Важното е, че бързо ще те измъкне от кашата, в която си се набъркал. Никой не гори от желание да се будалка с такъв самолет. Ако случайно си решил, по-добре е да го улучиш от първия опит.
— Що се отнася до бомбардирането — казвам ти го като един пилот на друг, — вие се справяте чудесно в това проклето място.
— Опитваме се, Коля, опитваме се с всички сили — отвърна завалено Захариас.
Руснакът се удиви, че алкохолът е въздействал толкова бързо. Американецът срещу него пиеше за пръв път в живота си. Колко странно, че човек може да избере живот, в който няма алкохол.
— Пък и начинът, по който се справяш с ракетните съоръжения. Аз лично съм те наблюдавал. Ние сме врагове, Робин — каза отново Коля, — но освен това сме и пилоти. Никога не съм виждал храброст и майсторство, подобни на твоите. В твоята страна сигурно си професионален комарджия.
— Комар ли? — поклати глава Робин. — Не, хазартът ми е забранен.
— Но онова, което правеше с твоя „Тънд“…
— Бъркаш комара с добре пресметнатия риск. Щом предварително си планирал всичко, трябва просто да се придържаш към него и някак си да почувстваш какво си мисли другият.
Гришанов мислено си отбеляза за следващия път отново да напълни манерката си. Най-сетне, след месеци търсене, бе открил някакъв начин. Жалко, че тези малки кафяви диваци нямаха достатъчно мозък, за да разберат, че мъчението само прави човек по-силен. При цялата си безгранична арогантност те гледаха света през лещи, които смаляваха всичко до размера на ръста им и до обхвата на тясната им култура. Бяха неспособни да научат нещо ново. Гришанов пък жадно търсеше пови уроци. Най-странното бе, че знаеше току-що приложения от един фашистки офицер в Луфтвафе. Жалко, че виетнамците не позволяваха на друг да води тези специални разпити. Но Гришанов скоро щеше да пише в Москва за това. Началниците му щяха да натиснат където трябва и тогава можеха да използват този лагер напълно ефективно. Диваците бяха постъпили невероятно умно с построяването на лагера, но сега с отчайваща упоритост отказваха да се възползват от възможностите му. Гришанов се чувстваше отвратително, че трябва да живее в тази гореща, влажна и пълна с насекоми страна сред арогантни малки хора с малки арогантни умове и змийски нрав. Но необходимата му информация бе именно тук. Колкото и неприятна да бе сегашната му работа, руснакът наскоро бе открил фраза, която да я охарактеризира. Той четеше американски романи, за да усъвършенства и без това впечатляващите си знания по английски, и в един от тях бе попаднал на следната фраза: „просто бизнес“. Това бе работата му. Гришанов отлично разбираше тази гледна точка за възприемане на света. „Жалко, че този американец не е на същото мнение“ — помисли си Коля, заслушан в несвързания разказ за живота на американските пилоти.
Лицето в огледалото вече му изглеждаше непознато и това го радваше. Странно колко силни бяха навиците. Кели вече бе напълнил мивката с топла вода и ръцете му си играеха със сапунената пяна, когато разсъдъкът му се пробуди и напомни, че не трябва нито да се бръсне, нито да се мие. Зъбите си обаче изми. Не можеше да търпи налепите по тях и заради това бе взел виното. „Какви скапани напитки продават само — помисли си Кели. — Сладки, тежки и със странен цвят.“ Джон не разбираше от вина, но поне знаеше, че едно прилично вино не може да има цвят на урина. Трябваше да излезе от банята. Не можеше да гледа в огледалото още много време.
Кели хапна добре, но само леки храни, които щяха да му дадат необходимата енергия, без да тежат в стомаха му. После дойде ред на упражненията. Подвижната пътечка му позволяваше да бяга на място, без да безпокои съседите. Е, не приличаше на истинското бягане, но щеше да свърши работа. Последваха лицеви опори. Най-сетне лявото му рамо бе напълно възстановено и болките в двата мускула бяха абсолютно идентични. Завърши с упражнения за бързина, които бяха полезни и от чисто практична гледна точка.
Предния ден бе излязъл от апартамента си през деня с риск да забележат окаяния му вид, за да разгледа един магазин за употребявани дрехи. Там намери необходимото му елече. То бе толкова голямо и изтъркано, че продавачките му го подариха. Кели вече бе разбрал колко е трудно да скрие ръста и физическото си състояние, но това окъсано елече май щеше да помогне. Освен това Джон не бе пропуснал възможността да се сравни с другите клиенти на магазина. Маскировката му изглеждаше доста ефективна. Въпреки че не бе най-отблъскващият пример на бездомник, той със сигурност попадаше в най-долната категория. Продавачката, подала му елечето безплатно през щанда, вероятно го бе сторила както в изблик на съчувствие, така и за да го изгони по-бързо от магазина. Нима това не бе крачка напред? Какво не би дал във Виетнам, за да може да изглежда като обикновен селянин и така да дочака лошите момчета?