Предната нощ отново бе прекарана в разузнаване. Никой не му бе обърнал внимание, докато се движеше по улиците. Кели се бе превърнал в поредния мръсен и вмирисан пияница, който дори не заслужаваше да бъде обран. С това опасенията му, че ще бъде разконспириран, свършиха. Той бе прекарал нови пет часа в наблюдение на улиците от прозорците на втория етаж в запустялата къща. Полицейските патрули се движеха по обичайния начин, а шумът от автобуси се чуваше доста по-често от очакванията му.
Когато свърши с упражненията, Кели разглоби пистолета си и го почисти, макар да не го бе използвал от онази нощ в Ню Орлиънс. Направи същото и със заглушителя. После внимателно сглоби и двете. Бе направил една малка промяна. Сега и в горната част на заглушителя имаше начертана бяла линия. Тя щеше да му служи за ориентир през нощта. Е, с нея не можеше да се стреля бог знае колко далеч, но Кели и не предвиждаше. Когато свърши с пистолета, Джон вкара патрон в цевта и внимателно постави пълнителя. Беше си набавил и хубав войнишки нож с широко острие. Докато предната нощ наблюдаваше улиците, той бе назъбил горната му част. Хората се плашеха от такъв нож дори повече, отколкото от пистолет. Това бе глупаво, но щеше да работи в негова полза. Пистолетът и ножът влязоха в приготвените за тях места на колана му. Разпуснатата риза и елекът ги прикриваха идеално. В един от джобовете на новата му придобивка потъна плоско шише от уиски, пълно с вода. От другата страна Кели пусна четири „Сникърс“. Около кръста му бе омотан електрически кабел, а в джоба на панталоните му имаше чифт гумени ръкавици. Макар жълтият им цвят да не бе идеален за маскировка, Джон не успя да намери други. Пък и ръкавиците прикриваха отпечатъците, без да пречат на движенията му, така че той реши да ги вземе със себе си. Вече се бе сдобил с едни памучни, с които шофираше. Веднага след като купи фолксвагена, Кели грижливо бе почистил всички стъкла, метални и пластмасови повърхности с надеждата да изтрие всяка следа от отпечатъци. Той мислено благослови всички криминални филми и книги, които бе гледал или чел. Надяваше се да е достатъчно параноичен във всяко едно отношение.
„Нещо друго?“ — запита се той. Не носеше никакви документи за самоличност. Имаше само няколко долара в портфейл, купен също от магазина за стоки втора употреба. Кели се поколеба дали да не вземе още пари, но реши, че от тях няма смисъл. Вода. Храна. Оръжие. Жица. Тази нощ щеше да остави бинокъла у дома. Ползата от него не си заслужаваше неудобствата от пренасянето напред-назад. Може би трябваше да си вземе някой по-малък. Беше готов. Кели пусна телевизора и изгледа прогнозата за времето — облачно, вероятни превалявания, хладно. В очакване на нощта Джон си направи и изпи две чаши нескафе.
Напускането на сградата, в която живееше, бе една от най-трудните части от плана. Кели изгаси осветлението в апартамента си, огледа улицата през прозореца и едва след като се убеди, че навън е пусто, се реши да излезе. Пред външната врата отново се спря и се ослуша и огледа, преди да се запъти право към фолксвагена. Когато влезе в колата, веднага сложи памучните ръкавици. Едва след това затвори вратата и завъртя контактния ключ. Две минути по-късно мина покрай мястото, където бе паркиран скаутът, и се зачуди колко ли самотна се чувства другата му кола. Кели бе настроил радиото си на една станция, която постоянно излъчваше музика. Той надаваше по едно ухо на рока и кънтрито, колкото да не е сам в пътуването си към южната част на града.
Част от него се изненада колко напрегнато е проникването в квартала. Веднага след като влезе, Кели се успокои, но самото влизане му напомняше на пътуването с хеликоптер към целта. Той обмисляше какво точно го очаква, казваше си да бъде спокоен и да сложи на лицето си каменна маска, а ръцете му се потяха в ръкавиците. Кели чинно спазваше всички знаци и светофари, без да обръща внимание на профучаващите покрай него коли. „Удивително — помисли си той — колко дълго могат да се проточат двадесет минути.“ Сега Джон влезе по друг път. Предната нощ внимателно бе огледал паркинга от две пресечки разстояние. Той мислено приравняваше една пресечка от сегашната тактическа обстановка на един километър в джунглата. Мисълта го накара да се усмихне и Кели паркира зад някакъв черен шевролет — модел ’57. Както и преди, той бързо напусна колата и се шмугна в прикритието на тъмната алея, за което помагаше и облеклото му. На двадесет метра навътре в нея Джон се превърна в още един залитащ пияница.