— Хей, старче! — подвикна младежки глас.
Бяха трима, около седемнадесет-осемнадесет годишни. Седяха ла някаква ограда и пиеха бира. Кели залитна към другата страна на алеята, за да увеличи разстоянието, но ходът му не сполучи. Едно от момчетата скочи от оградата и се приближи към него.
— К’во търсиш бе, пиянде? — попита младежът с цялата арогантност, присъща на възрастта му. — Дявол да те вземе, вониш като боклукчийска кофа. Мама не те ли е учила, че добрите деца се мият?
Кели дори не се обърна, а продължи да върви с преплитащи се крака. Това не влизаше в плана. Той сведе глава и леко се извърна встрани от младежа, който не изоставаше.
Хлапакът не се предаваше.
— Дай пиенето, човече — каза той и посегна към междувременно преместената в другата ръка на Кели бутилка.
Джон не я даде веднага, защото всеки скитник брани оскъдното си имущество. Младежът го натисна, блъсна го в оградата от лявата страна и това явно го задоволи. Той се върна при приятелите си, като се смееше на скитника, който се изправи и продължи пътя си.
— И да не съм те видял повече тук, ясно ли е? — чу подвикването зад гърба си Кели. Той и не мислеше да го прави. През следващите десет минути мина покрай още две такива младежки сборища, но те не сметнаха, че заслужава нещо повече от смях. Задната врата на укритието му бе все още открехната и, слава богу, тази вечер плъховете ги нямаше. Кели се спря за миг и се ослуша. Когато не чу нищо, се изправи и си позволи малка почивка.
— Змия до Чикаго — прошепна старите позивни той. — Проникването успешно. Отправям се към наблюдателния пост.
За трети и последен път Кели изкачи разнебитените стълби и зае обичайното си място в югоизточния ъгъл.
Веднага забеляза, че Арчи и Виненката също са на обичайното си място на една пресечка от него и говорят с някакъв мотоциклетист. Часът бе десет и дванадесет минути. Кели си позволи глътка вода и един сникърс. В продължение на половин час обектите му не бяха особено активни. Големият Боб също бе излязъл на работа заедно с лейтенанта си, когото Кели наричаше Малкия Боб. Компанията се допълваше с Чарли Браун и неговия лейтенант, когото Кели бе оставил безименен, и със самотния Дагуд. Липсваше само Магьосника. Той се появи по-късно, към единадесет. Дойде и партньорът му, наречен от Джон Тото, защото подтичваше напред-назад като пале, което би трябвало да е в кошницата заедно с другите малки кученца.
Както и можеше да се очаква, в неделя вечер бизнесът бе по-слаб, макар че Арчи и Вин явно се радваха на добра клиентела. Може би причината бе в по-заможните купувачи, които обслужваха. Въпреки че всички работеха както с местни, така и с клиенти от други квартали, Арчи и Виненката най-често привличаха големи лъскави коли, които явно не идваха от тази част на града. Кели не можеше да е сто процента сигурен в предположението си, но това нямаше значение за задачата му. Предната нощ Джон бе установил нещо наистина важно, което тази вечер се бе потвърдило. Сега трябваше само да чака.
Кели се настани удобно. След взетото решение тялото му се отпусна. Той наблюдаваше улицата под себе си все още нащрек, като виждаше, чуваше и забелязваше всяко движение. Времето минаваше. В дванадесет и четиридесет по едно от кръстовищата премина патрулна полицейска кола, която просто обяви присъствието си. Вероятно щеше да дойде отново след два часа. Дизеловите двигатели на автобусите ръмжаха и Кели дори позна отвратително скърцащите спирачки на сто и десета линия. Сигурно никой по маршрута й не можеше да спи от тях. След два часа движението чувствително намаля. Сега вече пласьорите пушеха и говореха повече. Големия Боб прекоси улицата и каза нещо на Магьосника. Двамата явно се разбираха доста добре — нещо, което изненада Кели. Виждаше го за пръв път. Може би Боб просто искаше да развали стотачка. Полицейската патрулка мина точно навреме. Кели изяде третия си сникърс за тази вечер и съвестно прибра хартийките. Огледа се внимателно. Не бе оставил нищо. По предметите, до които се бе докосвал, нямаше да останат отпечатъци. Навсякъде бе засипано с прах и мръсотия, а Джон грижливо бе избягвал да докосва прозорците.
Добре.
Кели слезе обратно по стълбите и излезе през задната врата. Прекоси улицата и тръгна по успоредната й алея. Все още не напускаше сенките и се движеше тихо, макар и не абсолютно безшумно.
Загадката на първата нощ се бе оказала проста за разрешаване. Тогава Арчи и Вин бяха изчезнали от мястото си само за две-три секунди. Кели не бе отделял поглед от тях за по-дълго. Със сигурност не си бяха тръгнали с кола, пък и нямаха време да стигнат до края на пресечката. Предната нощ Джон бе разбрал какво са направили. На няколко метра от обичайното им място, между блоковете, имаше малък тунел. Той даваше прекрасна възможност на Арчи и Виненката да изчезнат бързо. Те никога не се отдалечаваха на повече от пет-шест метра от него, но, от друга страна, очевидно не го наблюдаваха.