Кели се увери в предположението си, като в продължение на няколко минути ги наблюдава отблизо, скрит зад една стена. После намери две празни бирени кутии и ги завърза една за друга с парче тел. Той заложи капана си на едната прана на тунела, за да е сигурен, че никой не може да го приближи в гръб, без да вдигне шум. Когато бе готово, Кели се приближи тихо и извади пистолета си със заглушител. Трябваше да измине само десетина метра, но тунелите предават шума по-добре от телефон и Джон предпазливо се оглеждаше за всичко, което можеше да го издаде. Той избягна парче вестник и някакво счупено стъкло и се приближи до другия край на тунела.
Отблизо изглеждаха различно. Имаха почти човешки вид. Арчи пушеше цигара, облегнат на тухлената стена. Виненката също пушеше, седнал на бронята на нечия кола, и оглеждаше улицата. През десет секунди огънчетата на цигарите им присветваха и им пречеха да приспособят очите си към мрака. Кели ги виждаше, но те него — не. Повече не можеше и да се желае.
— Не мърдай — прошепна той на Арчи.
Пласьорът се обърна повече гневно, отколкото разтревожено, за да види пистолет с голям цилиндър, завит на дулото му. Погледът му се стрелна към лейтенанта му, който си тананикаше някаква песен с гръб към него в очакване на клиенти. Те нямаше да дойдат. Кели реши да съобщи новината на другия.
— Хей! — подвикна той шепнешком, но достатъчно високо, за да бъде чут.
Виненката се обърна и видя пистолета, насочен към главата на шефа му. Той замръзна. В Арчи бяха пистолетът, парите и повечето от стоката им. Ръката на Кели му махна да се приближи и като не знаеше какво да прави, той се подчини.
— Как е бизнесът тази вечер? — попита Кели.
— Става — отвърна тихо Арчи. — К’во искаш?
— Ти как мислиш? — попита с усмивка Джон.
— Ченге ли си? — намеси се глупаво Виненката.
— Не, няма да арестувам никого. — Кели махна с ръка. — В тунела, по очи. Бързо.
Той ги остави да влязат два-три метра навътре — достатъчно, за да не се виждат от улицата, но не много навътре, за да ги погълне мракът. Първо ги претърси за оръжие. Арчи имаше някакъв ръждясал 32-калибров револвер, който се премести в джоба на Кели. Джон завърза ръцете им с жицата и ги обърна по гръб.
— Оказахте се много сговорчиви, момчета.
— По-добре да не се мяркаш отново тук, човече — осведоми го Арчи, без да схваща, че въобще не става въпрос за обир.
Вин кимна одобрително и измуча нещо. Отговорът изненада и двама им.
— Всъщност имам нужда от помощта ви.
— Каква помощ? — попита Арчи.
— Търся един човек на име Били. Кара червен плимут.
— К’во? Будалкаш ли се?
— Отговори на въпроса, ако обичаш — посъветва го разумно Кели.
— Що не вземеш да се разкараш? — предложи злобно Арчи.
Кели леко извърна пистолета и стреля два пъти в главата на Виненката. Тялото се разтърси от конвулсии и фонтанът от кръв бликна, но този път не върху Кели. Той изпръска лицето на Арчи и очите на пласьора се разшириха от ужас и изненада. Приличаха на две малки факли в тъмнината. Арчи бе шокиран. Виненката явно не бе от общителните, пък и Кели разполагаше с ограничено време.
— Струва ми се, че казах „ако обичаш“, нали?
— Божичко мой, човече! — изстърга гласът. Пласьорът явно разбираше, че издаването на други звуци ще го прати при лейтенанта му.
— Били. Червен плимут „Роудрънър“. Обича да се фука с него. Дистрибутор е. Искам да знам къде кисне — каза тихо Кели.
— И ако ти кажа…
— Сдобиваш се с нов доставчик. Аз — осведоми го Кели. — Ако пък Били разбере за срещата ни, отиваш на гости при приятеля си — прибави той и красноречиво посочи топлия още труп, който вдървено притискаше Арчи. Все пак трябваше да даде някаква надежда на човека. „Може би дори някакво подобие на истина“ — помисли си Кели. — Разбираш ли? Били и приятелите му са си наврели човките не където трябва и работата ми е да оправя нещата. Съжалявам за приятелчето ти, но трябваше да ти покажа, че намеренията ми са сериозни, нали?
Арчи се опита да говори спокойно, но не успя. Въпреки това протегна ръка към надеждата:
— Виж, човече, не мога…
— Добре, ще попитам някой друг. — Кели направи многозначителна пауза. — Чу ли какво казах?
Арчи бе чул или поне така си мислеше. Той заговори без задръжки, докато стана време да се присъедини към Виненката.