Едно бързо претърсване на джобовете му извади на бял свят доста солидна сума и няколко пликчета с наркотик, които бързо се скриха в джоба на Кели. Джон внимателно прекрачи двата трупа и се върна на алеята, като от време на време се обръщаше, за да се убеди, че не е стъпил в кръв. Но така или иначе щеше да изхвърли обувките. Кели развърза опрените кутии и ги остави на предишните им места, след което се върна в колата си с предишната пиянска походка. Дори и за миг не се отклони от предварително начертания заобиколен маршрут. „Слава богу — помисли си той, докато караше в северна посока, — че тази вечер ще мога да се изкъпя и избръсна.“ Но какво, по дяволите, щеше да прави с наркотиците? На този въпрос щеше да отговори съдбата.
Колите започнаха да пристигат точно след шест, което не бе чак толкова необичайно за една военна база. Петнадесет на брой, те бяха таратайки на не по-малко от три години, преживели катастрофи и продадени на безценица. Единственото необичайно бе, че макар и да не ставаха за нищо, те изглеждаха така, сякаш са в движение. Един взвод морски пехотинци под командването на артилерийски сержант се зае с подреждането им. Сержантът си нямаше и представа какво точно върши. Колите бяха подредени доста хаотично, не в стройни военни редици, а така, както паркират обикновените хора. Работата продължи час и половина, след което морските пехотинци си заминаха. В осем часа на другата сутрин пристигна нов взвод, този път натоварен с манекени. Имаше различни размери, но всичките бяха облечени в стари дрехи. Децата заеха местата си в люлките и пясъчника. Възрастните стояха изправени с помощта на метални стойки. Вторият взвод също си замина. В някакво неопределено по време бъдеще той щеше да се връща два пъти дневно и да мести манекените по ред, старателно определен от някой ненормален офицер, който нямаше с какво друго да се занимава.
Бележките на Кели върху операция ЖАЛОН се спираха на факта, че един от най-глупавите и времепоглъщащи аспекти на подготовката й е бил всекидневното издигане и демонтиране на макета. Фактът не бе направил впечатление само на него. Ако някой съветски разузнавателен спътник забележеше мястото, той щеше да види странни сгради, които не служат на никаква видима цел. Щеше да открие още детска площадка с деца, родители и паркирани коли, които щяха да се движат всеки ден. Всичко това трябваше да прикрие другия очевиден факт — че съоръжението се намира на километър от какъвто и да е асфалтиран път.
16.
УПРАЖНЕНИЯ
Райън и Дъглас се отдръпнаха и позволиха на хората от лабораторията да вършат работата си. Труповете бяха открити след пет часа сутринта. По време на дежурството си полицай Чък Монро минал оттук с патрулната кола, забелязал странна сянка в тунела и я осветил с фаровете. Тъмната сянка лесно можела да бъде взета за заспал пияница, но червената локва и опръсканите тухлени стени направили впечатление на полицая. Монро паркирал колата си, слязъл да огледа тунела и се обадил в участъка. В момента полицаят пушеше облегнат на колата си и разказваше подробностите около откритието, които не му изглеждаха чак толкова ужасни, колкото може да си помисли човек. Той дори не се бе обадил в болницата. Двамата очевидно не се нуждаеха от лекарска помощ.
— Телата кървят толкова много — забеляза Дъглас.
Това не беше някакво важно откритие, а просто думи, които да запълнят тишината, докато фотографите изщракваха последната цветна лента. Местопроизшествието изглеждаше така, сякаш някой бе разсипал две кутии червена боя.
— Кога се е случило? — обърна се Райън към съдебния лекар.
— Не много отдавна — отвърна човекът и вдигна ръка. — Все още не са се вкочанили. Със сигурност е било след полунощ, вероятно малко след два.
Причината на смъртта бе очевидна. Пробитите глави па двата трупа не оставяха никакво съмнение за това.
— Монро? — извика Райън и младият полицай се приближи. — Какво знаеш за тези двамата?
— Пласьори. По-възрастният, който лежи вдясно, е Масео Доналд. На улицата му викат Джу-Джу. Другия не го познавам, но работеше с Доналд.
— Имаш набито око, полицай. Нещо друго? — попита сержант Дъглас.
Монро поклати глава.
— Не, сър. Абсолютно нищо. Всъщност нощта в района бе доста спокойна. По време на смяната си минах оттук четири пъти и не забелязах нищо необичайно. Редовните пласьори, които си вършеха работата.
Иронията, че всеки приема това положение за нормално, остана незабелязана. Все пак беше понеделник сутринта и всички се чувстваха отвратително.