— Готово — обади се по-възрастният от фотографите. Двамата с колегата му си събраха нещата и се махнаха от тунела.
Райън вече се навърташе около телата. В тунела проникваше слаба светлина, която детективът усили с голямо електрическо фенерче. Той го завъртя във всички посоки, като очакваше да види метален отблясък.
— Виждаш ли някакви гилзи, Том? — обърна се той към сержанта, който се занимаваше със същото.
— Не. Застреляни са от тази страна, не мислиш ли?
— Телата не са били местени — намеси се ненужно съдебният лекар. После прибави: — Да, и двамата определено са застреляни от тази страна. По време на изстрела са били легнали на земята.
Без да бързат, Дъглас и Райън огледаха всеки сантиметър от тунела. Повториха операцията три пъти, защото прилежанието бе най-силното им професионално оръжие. Освен това разполагаха с цялото време на света — или поне с няколко часа, което бе едно и също. Хората се молеха за такова местопрестъпление. Нямаше трева, която да прикрива следите, нямаше мебели, само гол тухлен коридор, широк метър и половина, и това бе всичко. Щяха да спестят време.
— Абсолютно нищо, Ем — обади се Дъглас, след като приключи с третия оглед.
— Тогава вероятно е стреляно с револвер.
Предположението бе логично. Леките гилзи калибър, .22, изскочили от револвер, прелитат невероятно големи разстояния. Освен това са толкова миниатюрни, че човек може да се побърка, докато ги намери. Престъпници, които прибират гилзите си, се срещаха твърде рядко. Още повече, ако ставаше въпрос за четири от калибър .22. Не, твърде невероятно.
— Искаш ли да се обзаложим, че го е свършил някой крадец с евтина ютия? — попита Дъглас.
— Възможно е.
Двамата мъже се приближиха към телата и за пръв път се надвесиха близко над тях.
— Не се виждат следи от барут — забеляза изненадано сержантът.
— Живее ли някой в тези къщи? — обърна се Райън към Монро.
— И двете са празни, сър — отвърна Монро, който имаше предвид къщите, ограждащи тунела. — Но от другата страна на улицата живеят хора.
— Четири изстрела, и то рано сутринта. Как мислиш, дали някой е чул нещо?
„Тухленият тунел трябва да е усилил звука като лещи на телескоп“ — помисли си Райън. Освен това двадесет и двекалибровите револвери издаваха висок и остър звук. Но нима подобните на този случаи, в които никой не е чул нищо, бяха малко? Освен това хората в този квартал се деляха на две категории: едните не гледаха, защото не ги е грижа, а другите, за да не получат някой куршум в челото.
— В момента двама полицаи обикалят къщите, лейтенант. Все още нищо.
— Не е бил лош стрелец, Ем — каза Дъглас и посочи с молива си дупките в главата на неидентифицираната жертва. Те бяха отдалечени само на два сантиметра и се намираха точно над носа. — Няма следи от барут, значи убиецът е бил прав… да кажем на, метър, метър и нещо.
Дъглас се изправи, отстъпи крачка назад и протегна ръка. Изстрелът с протегната надолу ръка бе нещо естествено.
— Не мисля така. Може би има следи от барут, но ние не можем да ги забележим, Том. Затова си има и медицинска експертиза.
Райън искаше да каже, че и двамата мъже бяха чернокожи, пък и сега не разполагаха с добро осветление. Но дори и около малките дупки да имаше следи от барут, никой от двамата полицаи не можеше да го види. Дъглас отново се наведе над трупа, за да огледа дупките по-добре.
— Хубаво е да чуеш, че можеш да си полезен на някого — обади се съдебният лекар, който дращеше бележките си на около пет метра зад тях.
— Няма значение, Ем. И в двата случая нашият стрелец има доста стабилна ръка.
Моливът посочи главата на Масео Доналд. Двете дупки в челото бяха малко по-високо, отколкото при другата жертва, но също толкова близо една до друга.
— Това е нещо необичайно.
Райън повдигна рамене и започна да претърсва телата. Въпреки че бе по-старшият от двамата, той предпочиташе сам да върши работата, докато Дъглас записва. Не откри пистолет в нито един от труповете. Намери обаче портфейли и документи, от които идентифицираха неизвестния като Чарлз Баркър, двадесетгодишен. Парите на жертвите обаче също не отговаряха на положението им. Пласьорите обикновено не носеха толкова малко пари дори и когато не бяха на работа. Нямаше и наркотици.
— Чакай, тук има нещо — три малки найлонови пликчета, съдържащи бяло прахообразно вещество — каза на професионален език Райън. — Дребни пари, долар седемдесет и пет, запалка „Зипо“ стоманена, от евтините. Пакет „Пал Мал“ в джоба на ризата и още едно пликче с бяло прахообразно вещество.
— Грабеж заради наркотици — определи случая Дъглас. Не много професионално извършен, но беше очевиден. — Монро?