— Да, сър?
Младият полицай не можеше да забрави навиците, придобити в морската пехота. Дъглас забеляза, че почти всичките му изречения завършват със „сър“.
— Опитни пласьори ли са нашите приятели Баркър и Доналд?
— Когато започнах работа в участъка, Джу-Джу вече беше в бизнеса, сър. Никога не съм чувал някой да се заяжда с него.
— По ръцете им няма следи от борба — установи Райън, след като обърна телата. — Завързани са с… електрически кабел, меден, бяла изолация, не мога да прочета името на фирмата, която го е изработила. Липсват очевидни следи от борба.
— Някой е видял сметката на Джу-Джу! — забеляза току-що пристигналият Марк Шарън. — Аз също кроях шапка на това копеле.
— Две дупки в тила на господин Доналд, от които с излезли куршумите — продължи Райън, ядосан, че го прекъсват. — Предполагам, че ще ги намерим някъде в дъното на това кърваво езеро — добави кисело той.
— Въобще не се надявай на балистиката — изръмжа Дъглас.
Това не бе нещо необичайно за 22-калибровите куршуми. Първо куршумът е изработен от меко олово и драскотините, оставени по него от дулото на пистолета, почти никога не се виждат. Второ, малкият 22-калибров куршум е с голяма пробивна сила, по-голяма дори от 45-калибровия. Поради това той често се сплесква в някакъв предмет зад жертвата — в този случай — тротоара.
— Е, казвай какво знаеш — нареди Райън.
— Един от главните пласьори в района. Има голяма клиентела. Кара хубав червен шевролет — прибави Шарън. — Освен това е доста хитър.
— Вече не е. Някой му е разплескал мозъка преди около шест часа.
— Кражба ли е? — попита Шарън.
— Така изглежда — отговори му Дъглас. — Нямат оръжие, нямат наркотици, да не говорим за пари. Който и да го е свършил, ги е познавал добре. Прилича на професионално изпълнение, Ем. Не е работа на хлапак, извадил късмет.
— Ще трябва да повторя думите ти на сутрешния доклад, Том — изправи се Райън. — Вероятно е използван револвер, но още не мога да твърдя със сигурност. Марк, чувал ли си за някой опитен крадец, работещ по улиците?
— Дуото — отвърна Шарън. — Но те използват пушка.
— Това ми прилича на бандитски удар. Погледнали са ги право в очите и — прас!
Дъглас се замисли над последните думи. Не, и това не звучеше добре. Бандитите почти никога не действаха толкова елегантно. Престъпниците не бяха професионални стрелци и в повечето случаи използваха евтино оръжие. Двамата с Райън бяха разследвали няколко убийства, извършени от банди. При тях жертвата или бе застреляна в тила, или пък беше надупчена безразборно като решето. Тези двамата обаче бяха обработени от човек, който си разбираше от работата. А мафията разполагаше с твърде ограничен кръг такива хора. Но нима някъде пишеше, че разследването на убийство е точна наука? Местопрестъплението представляваше истинска каша от обичайно и необичайно. От една страна, случаят изглеждаше като обикновен грабеж — липсваха парите и наркотиците. От друга обаче, приличаше на майсторско убийство — стрелецът или бе извадил голям късмет (и то два пъти), или бе професионалист. Бандите обикновено не прикриваха убийствата си като кражба или каквото и да е друго престъпление. Те убиваха за назидание.
— Чувал ли си слухове за улична война? — попита Дъглас.
— Не, не знам за нищо организирано. Разбира се, пласьорите по ъглите редовно се дърлят, но това не е от вчера, нали?
— Може би няма да е зле да се поослушаш наоколо — предложи лейтенант Райън.
— Дадено, Ем. Ще пратя хората си да послухтят.
„Няма да ни е лесно с този случай. Може и въобще да не го разрешим — каза си Райън. — Е, в крайна сметка само по телевизията разкриват престъпленията в първия половин час, между рекламите.“
— Свършихте ли вече?
— Твои са — каза Райън на съдебния лекар.
Черният фургон на отдела по съдебна медицина вече чакаше. Слънцето се бе показало и мухите прехвърчаха наоколо, привлечени от миризмата на кръвта. Райън се отправи към колата си, придружен от Том Дъглас. Младшите детективи щяха да свършат останалата работа.
— Някой, който умее да стреля. По-добре и от мен — каза Дъглас, когато потеглиха. Той веднъж бе участвал в полицейския отбор по стрелба.
— В този квартал има купища такива хора, Том. Може би някои от тях са си намерили работа при организираните ни приятели.
— Значи е работа на професионалисти?
— Засега ще я наречем просто „майсторски свършена“ — отвърна Райън. — Ще оставим Марк да поразузнае наоколо.
— Чудесно — изсумтя Дъглас.
Кели се събуди в десет и половина. За пръв път от няколко дни насам се чувстваше чист. Беше се изкъпал веднага след връщането си и се зачуди дали не е оставил мръсни кръгове във ваната. Сега щеше и да се избръсне и мисълта го накара да забрави недоспиването. Преди закуска Кели отиде с колата до един близък парк и бяга половин час. После се върна у дома за освежителен душ и малко храна. Чакаше го работа. Цялото му облекло от предишната вечер — панталони, риза, бельо, чорапи и обувки — беше в един кафяв книжен плик. Жал му беше само за огромния елек с удобните джобове, свършил прекрасна работа. Трябваше да си намери нов, може би няколко. Беше сигурен, че този път не се е опръскал с кръв, но тъмният цвят на дрехите не му позволяваше да е сто процента убеден. Освен това по тях положително имаше остатъци от барут, а сега не бе време за излишни рискове. Той изсипа остатъците от храната и утайката от кафето върху дрехите и изхвърли торбата в контейнера до блока. Кели се поколеба дали да не я хвърли в някои отдалечени кофи за смет, но това вероятно щеше да му причини повече неприятности. Някой можеше да го забележи и да започне да си задава въпроси. С четирите двадесет и две калиброви гилзи бе по-лесно. Изхвърли ги в една канавка по време на сутрешния крос. По обедните новини съобщиха за два открити трупа, но не споменаха никакви подробности. Може би вестниците щяха да пишат повече. Имаше и още нещо.