— Здравей, Сам.
— Хей, Джон, в града ли си? — попита от кабинета си Роузън.
— Да. Имаш ли нещо против да се видим за няколко минути? Да кажем, към два часа?
— С какво мога да ти помогна? — попита иззад бюрото си Роузън.
— Ръкавици — каза Кели и протегна ръка. — От онези, които използвате, гумените. Колко струват?
Роузън беше готов да попита за какво му трябват ръкавиците, но реши, че няма нужда да знае.
— По дяволите, носят ни ги в кашони по сто.
— Не ми трябват много.
Хирургът отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и му подхвърли десет хартиени плика.
— Изглеждаш ужасно внушително.
И това бе самата истина. Кели носеше закопчана бяла риза и синия „костюм от ЦРУ“, както бе започнал да го нарича. Роузън за пръв път го виждаше с вратовръзка.
— Не се стряскай, док — усмихна се Кели. — Понякога се налага. Имам нещо като нова работа.
— И каква по-точно?
— Върша консултантски услуги — махна с ръка Кели. — Не мога да навлизам в подробности, но във всеки случай трябва да се обличам прилично.
— Иначе как си?
— Чудесно, сър, чудесно. Бягам и правя упражнения. А ти как я караш?
— Както обикновено. Повече попълвам разни документи, отколкото оперирам, но все пак трябва да се грижа за цяло отделение.
Сам без нужда намести купчина папки на бюрото си. Незаангажиращият разговор го караше да се чувства неудобно. Струваше му се, че приятелят му е надянал маска. Той знаеше, че Кели си е наумил нещо, но липсата на повече подробности успокояваше съвестта му.
— Можеш ли да ми направиш една услуга?
— Разбира се, док.
— Колата на Санди нещо се е повредила. Щях да я карам до тях, но се оказа, че имам съвещание до четири, а тя свършва в три.
— Значи сега работи само през деня? — попита с усмивка Кели.
— Да, когато не преподава.
— Ако тя е съгласна, аз нямам нищо против.
Кели трябваше да почака само двадесет минути и той ги прекара в кафенето, за да хапне нещо леко. Санди О’Тул го намери там веднага след смяната в три часа.
— Свикна ли вече с храната? — попита го тя.
— Дори и готвачите в болницата не могат да развалят много салатата. — Кели така и не успя да разбере защо всички болнични служители се прехласват по кисела. — Чух, че колата ти се повредила.
Тя кимна и Джон разбра защо Роузън я кара да работи в по-нормални часове. Санди изглеждаше ужасно изморена, Хубавата й кожа бе пожълтяла, а под очите й висяха торбички.
— Нещо със стартера. Закарах я в сервиз.
Кели се изправи.
— Каретата на мадам е готова.
Забележката му предизвика усмивка, но по-скоро учтива, отколкото весела.
— Никога не съм те виждала толкова изтупан — каза Санди по пътя към паркинга.
— А, нищо особено. И с тези мога да се отъркалям в калта.
Шегата му отново увисна във въздуха.
— Нямах предвид…
— Спокойно, госпожо. Имали сте тежък ден в службата, а шофьорът ви си пада по тъпи шегички.
Сестра О’Тул спря и се извърна.
— Не си виновен ти. Просто се случи лоша седмица. Докараха едно дете, пострадало при катастрофа. Доктор Роузън много се стара, но раните бяха тежки и момиченцето почина онзи ден по време на моята смяна. Понякога мразя тази работа — заключи Санди.
— Разбирам — каза Кели и й отвори вратата. — Виж, искаш ли да ти кажа нещо? Всичко винаги се случва не когато трябва, не с когото трябва и изглежда абсурдно.