— Хубава гледна точка. Мислех си, че се опитваш да ме развеселиш.
И тези думи наистина я накараха да се усмихне, но не такава усмивка искаше да види Кели.
— Всички се опитваме да оправим несъвършенствата, както можем, Санди. Ти се бориш с твоите призраци, а аз — с моите — каза, без да се замисля, Кели.
— И колко призрака си убил досега?
— Един, два — отвърна сухо Кели, като се опитваше да преценява думите си. Изненада се, че това не му се отдава лесно. Разговорът със Санди го увличаше.
— И по-леко ли ти е сега, Джон?
— Баща ми беше пожарникар. Почина, докато бях във Виетнам. Отишли да гасят пожар в някаква къща. Той влязъл и намерил две деца, припаднали от дима. Татко ги измъкнал, но получил сърдечен удар, преди да успее да излезе. Казаха, че починал още преди да падне на земята. Но смъртта му не е била безсмислена — каза Кели и си спомни думите на адмирал Максуел на борда на „Кити Хоук“. Адмиралът му бе казал, че смъртта не трябва да е напразна и тази на баща му със сигурност не е била такава.
— Ти си убивал хора, нали? — попита Санди.
— Когато си на война, се случва — съгласи се Кели.
— И какво са означавали тези смърти? Какво са донесли?
— Не знам как да ти го обясня надълго и нашироко. Но онези, които паднаха от моята ръка, не са сторили зло на никого другиго след това.
„ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ със сигурност не е имало тази възможност“ — помисли си той. Не бяха убивали други селски вождове и семействата им. Може би някой друг след тях се бе заел с тази работа, а може би не.
Кели пое на север по Бродуей и Санди се загледа в движението.
— Онези, които са убили Тим, вероятно мислят по същия начин, нали?
— Може и така да е, но има разлика.
Кели искаше да й каже, че никога не е виждал другарите си да убиват някого без причина, но нима можеше да твърди същото и за себе си?
— Но докъде ще стигнем, ако всеки разсъждава така? Болестите са съвсем друго нещо. Ние се борим с неща, които са вредни за всички. При нас няма политика и лъжи. Ние не убиваме хора. Ето затова върша тази работа, Джон.
— Санди, преди тридесет години е живял един човек на име Хитлер, убивал хора като Сам и Сара само заради имената им. Той е трябвало да бъде убит и е бил. Може би малко късно, но е бил.
Нима това не беше прост и ясен урок?
— И тук си имаме достатъчно проблеми — забеляза Санди.
Доказателство за думите й беше доста опасният квартал, в който се намираше болницата „Джон Хопкинс“.
— Знам го добре или може би си забравила?
Отговорът му я обезоръжи.
— Съжалявам, Джон.
— Аз също. — Кели замълча в търсене на подходящи думи. — Има разлика, Санди. Съществуват добри хора. Всъщност предполагам, че повечето хора са почтени. Но има и лоши. Не можеш да си въобразяваш, че ги няма, нито пък да ги промениш с пожелания. Така че някой трябва да защитава едните от другите. Аз вършех именно това.
— Но как успяваш да не се превърнеш в един от тях?
Кели се замисли над отговора и съжали, че Санди е до него. Нямаше нужда от подобни размисли. Не искаше да се рови из съвестта си. През последните два дни всичко бе толкова ясно. Щом човек веднъж реши, че е срещнал враг, просто трябва да приложи опита и уменията си срещу него. Не биваше да се замисляш над това. Очите на съвестта не бяха приятна гледка.
— Никога не съм имал такива проблеми — отвърна Кели и избяга от темата.
И именно тогава разбра разликата. Санди и хората като нея се бореха срещу нещо. Те рискуваха живота и здравето си, за да предотвратят нещо, което не можеха да видят или пипнат. Кели и другарите му пък воюваха срещу хора. Те можеха да ги открият, да влязат в бой и дори, при повече късмет, да ги убият. Едните имаха благородна цел, но им липсваше удоволствие. Другите пък изпитваха удоволствието да ликвидират враговете си, но рискуваха да заприличат на онова, срещу което се борят. Боец и лечител, две подобни войни, почти еднакви цели, но постигани с толкова различни действия. От едната страна стоеше болестта на тялото, а от другата — болестта на човешкото у хората. Нима това не бе интересна гледна точка?
— Може би трябва да се мисли но друг начин: важното е не срещу, а за какво се бориш.
— И за какво се борим във Виетнам? — попита отново Санди. Тя си задаваше този въпрос поне по десет пъти на ден, откакто бе получила ужасната телеграма. — Съпругът ми умря там и аз все още не знам защо.
Кели отвори уста да каже нещо, но се спря. Всъщност отговор нямаше. Войниците умираха в чужда страна заради липса на късмет, грешни решения и неправилни преценки, направени на различни нива. Дори човек с очите си да бе видял нечия смърт, той трудно можеше да си я обясни. Освен това Санди сигурно стотици пъти бе чувала всички аргументи, и то от човека, за когото скърбеше. Може би търсенето на смисъла бе просто упражнение по безсмислие. Може би смисъл не трябваше да има. Но дори и да е така, как можеш цял живот да се преструваш, че си съгласен с абсурда? Кели все още си задаваше този въпрос, когато зави по улицата на Санди.