— Къщата ти има нужда от боядисване — каза Джон, доволен, че сменя темата.
— Знам. Нямам пари за бояджии, пък и съм много заета да го направя сама.
— Санди, искаш ли един съвет?
— Какъв?
— Позволи си да продължиш да живееш. Съжалявам, че си изгубила Тим, но скръбта ти не може да го върне. Аз също имам загинали във Виетнам приятели. Но животът продължава.
Умората, изписана по лицето й, бе болезнена гледка. Санди го измери с професионален поглед, който не разкриваше мислите и чувствата й. Самият факт, че ги прикриваше от него, обаче му каза нещо.
„Ти си се променил. Чудно е какво и защо?“ — мислеше си Санди. Нещо се бе пречупило. Кели и преди си беше любезен и дори забавен със своето покровителствено внимание. Сега обаче тъгата му, която почти наподобяваше собствената й неизгасваща скръб, бе изчезнала. На нейно място имаше нещо, което Санди не можеше ясно да долови. Струваше й се странно, защото Джон никога не се бе опитвал да се прикрива, и тя си мислеше, че може да надникне зад всичките издигнати от него стени. И тук грешеше или може би просто не разбираше правилата на играта. Тя го изчака да излезе, да заобиколи колата и да отвори вратата й.
— Госпожо? — Кели направи знак към къщата.
— Защо си толкова мил? Да не би доктор Роузън…
— Той просто ми каза, че колата ти е счупена, Санди. Честна дума. Освен това изглеждаш ужасно изморена.
Кели я изпрати до вратата.
— Не знам защо обичам да разговарям с теб — каза тя на стълбите.
— Не бях сигурен в това. Наистина ли обичаш?
— Така си мисля. — О’Тул почти се усмихна, но полуусмивката й изчезна на секундата. — Джон, все още ми е твърде рано.
— Санди, на мен също ми е рано, но нима не можем да бъдем приятели?
Тя се замисли.
— Не, за това не е рано.
— Тогава може би ще вечеряме заедно. Веднъж вече те поканих, нали си спомняш?
— Често ли идваш в града?
— Да, сега по-често. Започнах работа… едно нещо, което трябва да върша във Вашингтон.
— И какво е то?
— Нищо интересно.
Санди усети полъха на лъжа, но тя вероятно не целеше да я обиди.
— Тогава може би следващата седмица.
— Ще ти се обадя. Не знам много хубави ресторанти наоколо.
— Аз знам.
— Почини си — каза й Кели.
Той не се опита да я целуне или дори да вземе ръката й в своята. Просто се усмихна приятелски и си тръгна. Санди изгледа отдалечаващата се кола, като не спираше да се пита какво се е променило в него. Тя никога нямаше да забрави изражението му през онзи ден в болницата. Но каквото и да означаваше то, Санди знаеше, че не трябва да се страхува от него.
Докато се отдалечаваше от къщата на Санди, Кели тихо се ругаеше. Той вече бе сложил памучните си ръкавици и търкаше всичко, до което можеше да достигне. Не би изтърпял още много разговори, подобни на този. Какъв би бил смисълът? Откъде, по дяволите, можеше да знае? На война беше лесно. Виждаш врага или пък някой ти казва какво се е случило, кой е той и къде можеш да го откриеш. Понякога информацията беше грешна, но поне даваше някаква изходна позиция. Но в инструктажа преди операцията никога не се казваше по какъв начин тя ще промени света или пък ще помогне за прекратяването на войната. Това можеше да се прочете във вестниците, написано от журналисти, на които не им пукаше за нищо; казано от офицери, които не знаеха за какво става въпрос, или политици, които не си правеха труда да разберат. Любимите думи бяха „инфраструктура“ и „кадри“, но Кели бе преследвал хора, а не инфраструктури, каквото и, по дяволите, да означаваше това. Инфраструктурата бе нещо, подобно на онова, с което се бореше Санди. Тя не беше човешко същество, вършещо злини, което можеше да бъде преследвано и уловено като животно. И как се връзваше всичко това със задачата му в момента? Кели си каза, че трябва да контролира мислите си, да не задълбава и да помни, че преследва хора, както и преди. Не искаше да променя света, а просто да изчисти едно ъгълче от него.
— Боли ли те все още, приятелю? — попита Гришанов.
— Мисля, че имам счупени ребра.
Захариас седна на стола. Дишаше бавно и очевидно го болеше. Руснакът се разтревожи. Тази контузия можеше да навлече на пленника му пневмония, която щеше да е фатална за човек в неговото състояние. Пазачите се бяха попрестарали в задачата си. Макар и побоят да бе нанесен по заповед на Гришанов, руският полковник бе искал просто да причини малко болка на американеца. Мъртвият пленник не можеше да му каже нищо.